— Съгласен съм напълно — отвърна докторът. — Как, по дяволите, сте се снабдили с това?
— По най-прост начин. В деня, когато вие ми говорехте за „Цинтия“ като за един непременно английски кораб, веднага ми мина през ума, че много ограничавате полето на своите дирения и че корабът можеше да бъде на същото основание американски. Като виждах, че минаваше време, а не бяхте стигнали до никъде, което вие ни го бяхте казали, дойде ми наум да пиша в Ню Йорк. При третото писмо ето резултата, който получих! Няма вече усложнения! Не мислите ли, че това е причина да ми предоставите без протест вашия Плиний?
— Изводът ви не ми се струва наложителен — отвърна докторът, който мълком препрочиташе писмото, сякаш да търси нови доводи в подкрепа на своята теза.
— Как така не е наложителен? — възкликна адвокатът. — Доказвам ви, че корабът е американски, че е загинал на паралела на Ферарските острови, с други думи съвсем близо до норвежките брегове, точно по времето, което съвпада с идването на детето, а вие не сте убеден, че грешите?
— По никой начин! Забележете, скъпи приятелю, че съвсем не оспорвам доста голямата стойност на вашия документ. Вие намерихте това, което аз бях безпомощен да открия — въпросния кораб „Цинтия“, който през това време е потънал близо до нашите брегове! Ала позволете ми да ви обърна внимание, че това откритие потвърждава точно моята теза. Защото в края на краищата корабът е бил канадски, т. е. английски, а тъй като ирландците са доста многобройни в Канада, занапред аз имам още едно основание да смятам, че детето е от ирландски произход!
— А-а! Ето какво намирате вие в моето писмо! — възкликна Бредейорд много по-смутен, отколкото изглеждаше. — И вероятно сте твърдо уверен, че не сте загубил своя Плиний?
— Разбира се.
— Дори може би си мислите, че имате някакви права за моя Квинтилиан?
— Надявам се всеки случай, че ще успея да докажа тези права благодарение именно на вашето откритие, стига само да ми дадете време и да подновим нашия облог!
— Така да бъде! Съгласен съм! Колко време ви трябва?
— Хайде още две години и да отложим до втория коледен празник след днешния!
— Прието! — отвърна Бредейорд. — Но уверявам ви, скъпи ми докторе, че ще постъпите също така добре да ми изпратите веднага вашия Плиний!
— Бога ми, не! — Той ще изглежда много добре в моята библиотека до вашия Квинтилиан!
7. МНЕНИЕТО НА ВАНДА
Отначало Ерик, изцяло пламнал от жертвоготовността си, се хвърли презглава в рибарския живот, стараейки се чистосърдечно да забрави, че е познавал и друг живот. Винаги ставаше пръв и пръв потягаше лодката на приемния си баща, приготвяше всичко, та мастер Херсебум само да поеме кормилото и да потегли. Когато нямаше вятър, Ерик вземаше тежките гребла, гребеше с увлечение, сякаш търсеше най-тежкия, най-уморителния труд. Нищо не го отвращаваше, нито продължителните престои в бъчвата с двойно дъно, където рибарят на моруна чака рибата да захапе въдицата му, нито различните подготовки, през които трябва да мине неговата плячка: първом отрязват езика й, който е голям деликатес, после главата, следват костите, преди да я хвърлят в резервоара, където минава през първото осоляване. Каквато и работа да подхванеше, Ерик я вършеше не само съзнателно, но и въодушевено. Той учудваше спокойния Ото с прилежанието си в най-дребните подробности на занаята.
— Колко ли трябва да ти е било мъчно в града! — му казваше наивно доброто момче. — Ти, изглежда, че идваш на себе си едва когато излезеш от фиорда и навлезеш в открито море.
Почти винаги когато разговорът поемаше в тази насока, Ерик се умълчаваше. В други случаи, напротив, той дори сам, подхващаше темата, опитваше се да доказва на Ото, или по-право на самия себе си, че няма по-хубав живот от техния.
— Точно така го разбирам и аз! — твърдеше другият със своята кротка усмивка.
А горкият Ерик се извръщаше да прикрие една въздишка.
Истината е, че страдаше жестоко, дето се бе отрекъл от своето учение, да вижда, че е обречен на чисто ръчен труд и когато такива мисли го връхлитаха, той се опълчваше да ги отхвърли и се бореше, така да се каже, вкопчан здраво в тях. Ала въпреки всичко той се чувствуваше обзет от огорчение и съжаления. За нищо не света не би желал да допусне да отгатнат това отчаяние. Криеше го дълбоко в себе си и още по-силно страдаше. Една злополука, станала в началото на пролетта, още повече усили тревогите му.
През този ден имаше много работа в хангара, да се натрупат осолените моруни. Мастер Херсебум беше отишъл сам на риболов, след като възложи работата на Ерик и Ото. Беше едно сиво и тежко време, никак неотговарящо на сезона. Двамата младежи, макар да вършеха работата си дейно, не можеха да не почувствуват колко тежко им вървеше. Сякаш всичко около тях им тежеше повече от всякога, та дори и самият въздух в атмосферата.