Можете да си представите с каква радост бе посрещнато това писмо. Докторът показваше, като пращаше подаръка си на Ерик, че той добре е опознал характера на стария рибар. Предложена право нему, малко за вярване е, че мастер Херсебум щеше да приеме лодката. Ала няма начин да откаже на приемното си дете, и то с това име „Цинтия“, което напомняше как Ерик е влязъл в семейството!…
Опакото на медала — мисълта, която помрачаваше вече всички чела, беше вероятността да го видят сега отново на път. Никой не смееше да говори за това, но всички го мислеха. Също и Ерик, навел глава, затруднен между съвсем естественото желание да задоволи доктора, като осъществи спотаената в сърцето си мечта и не по-малко естественото си желание да не обиди приемните си родители.
Ванда пое тежката задача да счупи леда.
— Ерик — сериозно продума тя с приятния си глас, — ти не можеш да откажеш на доктора след подобно писмо! Не можеш, защото това едновременно би било да се покажеш неблагодарен към него и да сгрешиш спрямо себе си! Твоето място е сред учените, а не сред рибарите! Отдавна мисля така! Понеже никой не смее да ти го каже, казвам ти го аз!…
— Ванда е права! — възкликна Малариус усмихнат.
— Ванда е права! — повтори стрина Катрина, изтривайки една сълза.
И така за втори път бе решено Ерик да замине.
8. ПАТРИК СГДОНОГАН
Новото, което доктор Швериенкруна беше научил, нямаше голямо значение, но поне можеше да го насочи по нова следа.
Той бе узнал името на бившия директор на компанията „Канадски транспорт“ — господин Джошуа Чърчил.
В действителност не се знаеше какво е станало с тази личност след ликвидирането на дружеството. Разбира се, диренията бяха насочени в този смисъл. Откриеха ли господин Джошуа Чърчил, може би щяха да научат от него къде се намират старите регистри на компанията и така да получат списъка на пътниците от „Цинтия“. С други думи, бебето трябва да е упоменато в тях със семейството си или лицата, на които е било поверено. И в такъв случай полето за дирения щеше много да се ограничи. Адвокатът, който като ликвидатор на дружеството някога бе държал в ръцете си тези регистри, бе дал такъв съвет, но поне от десет години не знаеше какво е станало с Джошуа Чърчил.
За известно време доктор Швериенкруна бе обзет от измамна радост, като установи, че американските вестници обикновено публикуват списъците на пътуващите за Европа. Той си каза, че би било достатъчно да прегледа сбирка стари вестници, за да намери списъка на „Цинтия“. Но след проверката предположението се оказа необосновано, тъй като обичаят да се публикуват тези списъци бил съвсем отскоро и .едва от няколко години. Все пак старите вестници в известна степен бяха полезни, понеже даваха точната дата за отплаването на „Цинтия“, която на 3 ноември бе напуснала не канадското пристанище, както отначало се вярваше, а пристанището на Ню Йорк, за да отиде в Хамбург.
Тъкмо в последния град отначало, а после в Съединените щати докторът бе започнал да събира сведения.
От Хамбург те бяха почти никакви: Фирмата във връзка с компанията „Канадски транспорт“ не знаеше нищо за пътниците на „Цинтия“ и можаха само да посочат сумата на навлото, което вече се знаеше.
От шест месеца Ерик се беше завърнал в Стокхолм, когато най-сетне узнаха от Ню Йорк, че бившият директор Джошуа Чърчил още преди седем години издъхнал в една болница на Девето авеню, без да остави някакви наследници и някакво наследство. А пък регистрите на компанията без съмнение отдавна са били продадени като отпадъчна хартия и накъсани на хартиени фунийки от търговците на тютюн в Ню Йорк.
Следата не довеждаше до никъде и едничкият резултат от продължителното дирене даде повод на Бредейорд да каже най-болезнени за честолюбието на неговия приятел закачки, макар и съвсем безобидни по същество.
Историята на Ерик сега беше общоизвестна в дома на доктора. Вече не се стесняваха да говорят открито за нея и всички степени на анкетата се разискваха на трапезата или във всекидневната. Може би докторът бе по-разумно настроен през първите две години, когато пазеше в тайна тези истории, защото те подхранваха дърдоренията на госпожа Грета и на Кайса, а също така и мислите на Ерик. А тези мисли често биваха много тъжни. Стигаше му мъката, че не познаваше родителите си, ако все още бяха живи, и че може би никога нямаше да узнае тайната на рождението си. Ала най-тъжно беше, че не знаеше коя е неговата родина.