„Най-бедното улично дете, най-окаяният селянин знае поне коя е неговата страна, към кой голям човешки род принадлежи!
казваше си той понякога, когато се замислЯше. — А аз нищо не зная! На земното кълбо съм като отломка, като прашинка, довяна от вятъра, която не знае откъде идва! Нямам корени, нямам родословие, нямам минало! Земята, където е родена майка ми, където почиват или ще почиват останките й, може да бъде озлочестена от чужденецът, потъпкана от него, без да ми е възможно да я браня или да пролея кръвта си за нея!“
Тази мисъл огорчаваше бедния Ерик. В подобен случай той напразно си казваше, че е намерил майка в лицето на стрина Катрина, домашно огнище у мастер Херсебум, родина в Норое, напусто се кълнеше стократно да им възнагради благодеянията и винаги да бъде за Норвегия най-предан син, все пак той се чувствуваше в изключително положение.
Дори физическата разлика, която той откриваше между себе си и околните — цвета на очите и на кожата му, зърнати, в някое огледало, или във витрина на магазин — всеки миг подновяваха мъката му. Питаше се понякога каква родина би предпочел на света, ако можеше да избира. Точно с подобна особена цел той изучаваше една след друга цивилизациите и народите. Намираше известно утешение, че можеше да каже, че е от келтска раса и търсеше в книгите потвърждение на мнението на доктора.
Ала когато ученият му повтаряше, че по негово мнение той сигурно е ирландец, сърцето на Ерик се свиваше. От всички келтски народи трябваше да избере най-потиснатия? Стига само да имаше доказателство за това, би обикнал тази нещастна в сравнение с по-големите и по-прочути страни. Но такова доказателство липсваше! Защо да не предположи например, че е французин? Във Франция също има келти! Ето родината, която би пожелал да нарече своя с нейните величествени традиции, драматичната й история и благодатни принципи, които бе посяла по света! О, с плам би обичал, с преданост би служил на такава родина! Колко би се гордял да й принадлежи! От каква синовна обич би бил обзет, докато изучава нейните славни летописи, докато чете нейните писатели и се възхищава от творбите на нейните художници! Но за жалост тъкмо тези възвишени вълнения бяха изключени завинаги за него! Беше ясно — никога въпросът за произхода му нямаше да бъде решен, щом като толкова търсения не дадоха резултат.
И все пак струваше му се, че ако би могъл лично да започне отначало проучванията, сам да открие на място нови следи, може би тогава би стигнал до някакъв успех? Това, което усилията на платените агенти не бяха могли да сторят, защо да не постигне неговата дейност? Не щеше ли той да вложи горещо усърдие, воля за успех, които нищо не би могло да замени?
Тази натрапчива идея оказа неусетно върху неговите занимания едно извънредно ярко въздействие и им даде почти против волята му съвсем особена насока. Като че ли беше решено предварително, че трябва да пътува, той започна да изучава основно астрономия, география, корабоплаване — цялата програма на морското училище.
„Някой и друг ден — си казваше той — ще взема изпита за капитан на далечно плаване и тогава ще мога да ида в Ню Йорк на собствени разноски да подхвана отново анкетата за «Цинтия»!“
По една естествена склонност неговите разговори отразяваха този проект за лично търсене и съвсем явно го издаваха.
В края на краищата доктор Швериенкруна, адвокатът Бредейорд и професор Хохстед се поддадоха толкова много, че и те лично го възприеха. Защото докато отначало гледаха на въпроса за произхода на Ерик като на забавна задача, започнаха да се увличат все повече и повече. Те виждаха колко Ерик я бе взел присърце и понеже искрено го обичаха, понеже разбираха значението, което тя имаше за него, бяха готови всичко да направят, за да осветлят тази тайна..
И така един прекрасен ден у тях се породи мисълта да отпътуват заедно за Ню Йорк като на излет през ваканция и лично да видят дали няма да открият нещо ново от това, което вече знаеха.
Кой пръв даде тази идея? Това беше нещо неясно и дълго време служеше за спорове между доктора и Бредейорд, понеже всеки претендираше за първенство. Тази идея витаеше във въздуха и вероятно бяха се досетили едновременно, защото Ерик им го беше внушил! Последствието беше, че тя се оформи, бе решително възприета и през септември следната година тримата приятели заедно с Ерик се качиха на кораб в Християния ’ за Съединените щати.
След десет дни те бяха в Ню Йорк и незабавно влязоха във връзка с фирмата „Джеръми Смит, Уокър и Ко“, от която бяха получени първите сведения.