Бяха си взели бележка за отличителните му белези, което би могло да послужи при подходящ случай. Но главният инспектор не можа да прикрие от Бредейрод, че за него анкетата му изглежда погребана. Впрочем фактите са толкова отдавнашни и толкова близо до давността от двадесет години, че дори да допуснем едно незабавно завръщане на Патрик О’Доноган, най-малкото съмнително е правосъдието да приеме да повдигне процес. И тъй Ерик, който за миг бе повярвал, че държи ключа от тайната в ръцете си, виждаше как тя му се изплъзва и може би безвъзвратно.
Не им оставаше нищо друго, освен да се завърнат в Швеция, минавайки през Ирландия, да видят да не би случайно Патрик О’Доноган просто да се е прибрал там на село. Точно това сториха доктор Швериенкруна и неговите приятели, след като отидоха да се сбогуват с господин и госпожа Боулс.
Параходите от Ню Йорк за Ливерпул винаги спираха в Корк, на пътниците им стигаше да тръгнат по този път и да се намерят на няколко мили от Инишънън. Там узнаха, че Патрик О’Доноган от дванадесет годишна възраст не се е завръщал в родното си място и никога не се е и обаждал.
— Къде да го търсим сега? — питаше доктор Швериенкруна, когато се качваха за Лондон, откъдето щяха да поемат за Стокхолм.
— Из морските пристанища, очевидно, и то не в американски — отговори Бредейрод. — Защото отбележете следното положение — един моряк, някогашен юнга, не се отказва на тридесет и пет години от професията си. Той знае само това. Патрик плава. И понеже корабите имат задача да отиват от едно пристанище в друго, само там може да се надяваме да намерим един моряк. Какво ще кажете вие, Хохстед?
— Разсъждението ми се струва правилно, макар и малко пресилено — отвърна професорът с обичайната си сдържаност.
— Да допуснем, че е така — продължи Бредейорд. — Щом като Патрик О’Доноган е заминал под натиска на същински ужас и вероятно под заплахата от съдебно преследване за престъпление, той се страхува от екстрадиция. По всяка вероятност се пази да не бъде разпознат и следователно избягва някогашните си другари. Ще предпочита пристанища, които те не са свикнали да обикалят… Това, зная, е само едно предположение, но да приемем за момент, че е обосновано — числото на пристанищата, в които американците нямат работа, не е толкова голямо, та да не можем лесно да им направим списък. Мисля, че трябва да започнем оттук и най-напред да попитаме в тези пристанища дали нямат някакви сведения за лице, което отговаря на отличителните белези на О’Доноган.
— Защо да не прибегнем просто до съобщения? — запита Швериенкруна.
— Защото дори да допуснем, че съобщението може да стигне до един моряк, ако Патрик О’Доноган се крие, той ще се пази да отговори.
— Кой ни пречи да направим съобщението приемливо за него, да го предупредим, че ще бъде при всички случаи под закрилата на давността и че е в негова изгода да ни се обади?
— Това е добре. Но аз повтарям своето възражение: много се съмнявам едно съобщение да стигне до един прост моряк.
— Винаги може да опитаме, като предложим награда на Патрик О’Доноган или на който го намери. Какво ще кажеш ти, Ерик?
— Струва ми се, че подобни съобщения, за да имат успех,; трябва да бъдат повторени в голям брой вестници. Ще струва много скъпо и може, колкото и примамливи да са, да уплашат Патрик О’Доноган, в случай че смята, че има интерес да се крие. Не би ли било по-добре да се повери на някой грижата да иде лично да прави анкета в онези пристанища, където предполагаме, че може да се намери този човек?
— Много добре, но къде да намерим доверен човек, който би могъл да проведе подобна анкета?
— Той е налице, скъпи ми учителю — подзе Ерик. — Това съм аз.
— Ти, скъпо мое дете… А твоето следване?…
— Моите занимания може да не пострадат от това пътуване. Нищо не ми пречи да се уча, докато пътувам. Още повече, ако трябва да ви призная, докторе, аз вече съм си осигурил начин да пътувам безплатно.
— И как така? — запитаха заедно Швериенкруна, Бредейорд и Хостед.
— Съвсем просто, като се подготвих за изпит като капитан за далечно плаване. Може да го взема утре, ако се наложи. И веднъж взел тази диплома, няма да има нищо по-лесно от това да намеря място в кораб като лейтенант в първото попаднало ми пристанище.
— Как! Ти си сторил това, без думица да ми кажеш? — възкликна докторът малко сърдит, докато адвокатът и професорът се смееха от сърце.