— Наистина — отвърна Ерик, — моята вина не е чак колкова голяма, защото досега само трупах знания и се поготвях за изпита. Но нямаше да се явя, без да ви попитам, и в момента правя тъкмо това — моля ви за разрешение.
— Давам ти го, лошо момче! — рече докторът, укротен от довода. — Ала да те оставя да заминеш още отсега, и то съвсем сам, това е съвсем друг въпрос! Ще почакаш за тази работа, докато станеш пълнолетен.
— Но аз точно това имам наум! — отвърна Ерик с подчертан тон на признателност и послушание, в които не можеше да се излъже човек.
При все това докторът не пожела да се откаже от идеята си. Според него. личното дирене из пристанищата винаги ще бъде само един изход. Съобщението, напротив, ще проникне навред едновременно. Ако Патрик О’Доноган не се крие, което е допустимо, този начин трябваше веднага да го подтикне да дойде. Ако пък се криеше, то можеше да помогне да го открият. След като претеглиха всички доводи, те съставиха следната редакция, която, преведена на седем-осем езика, скоро щеше да литне към петте части на света върху крилата на сто от най-разпространените вестници: „Патрик О’Доноган, моряк, отсъствуващ от Ню Йорк отпреди четири години. Сто лири стерлинги възнаграждение за който го Намери! Петстотин лири стерлинги лично нему, ако той влезе във връзка с долуподписания. Няма нищо опасно, след като действията са покрити от доктор Швериенкруна, Стокхолм.“
На 20 октомври докторът и неговите другари в пътешествието се завърнаха в своето огнище. На другия ден дадоха съобщението в Генералната агенция за печата в Стокхолм и след три дни то се появи в множество вестници. Ерик не успя да задържи една въздишка, като предчувствие за окончателно поражение, когато го прочете. А пък Бредейорд заяви направо, че това беше най-голямото безумие на земята и че занапред той счита работата за пропаднала.
Ерик и Бредейорд се мамеха, както ще го докажат последвалите събития.
10. ТЮДОР БРАУН, ЕСКУАЙЪР
През една майска сутрин докторът беше в кабинета си, когато прислужникът му донесе визитната картичка на един посетител. Върху картичката, много малка, както ги правят в Англия, беше изписано едно име — „г-н Тюдор Браун“ — и едно указание — на борда на „Албатрос“.
— Господин Тюдор Браун? — запита се докторът, ровейки спомените си, без да намери нещо, което да се свърже с това име.
— Този господин иска да види господин доктора — подхвана прислужникът.
— Не може ли да дойде в приемния ми час?
— Той твърди, че е за лична работа.
— Пуснете го — каза с въздишка докторът.
Когато чу отварянето на вратата, той вдигна глава и, малко изненадан, внимателно огледа странната личност, която отговаряше на феодалното име „Тюдор“ и в същото време на съвсем плебейската фамилия „Браун“.
Представете си мъж на петдесетина години: чело, покрито с множество червеникави къдрици „а ла Титус“, които при съвсем повърхностен поглед изглеждаха, че не са от коса, а от сурова коприна; орлов нос, възседнат от огромни златни очила с опушени стъкла; зъби, дълги като на кон; страни бръснати, обрамчени от огромна колосана яка, от която под брадичката се подаваше четчица руса брада; невероятна глава, над която стърчеше цилиндър сякаш пришит към нея, защото притежателят й и знак не подаде, че посяга към него — всичко това, разположено върху голямо слабо тяло, ръбато, грубовато оформено, облечено от глава до пети с кариран в зелено и сиво вълнен плат. Игла за връзка с голям колкото лешник диамант, верижка на часовник, която се вие в гънките на жилетка с аметистови копчета; на пръстите, възлести като у шимпанзе, дузина пръстени допълваха най-превзетата, най-безвкусната, най-карикатурната външност, която би могла да се види.
Тази особа влезе в кабинета на доктора също както би могъл да влезе в железопътна гара без нито помен за поздрав. Спря се и каза с глас, подобен на гласа на клоун, толкова произношението му беше едновременно гърлено и носово:
— Вие ли сте доктор Швериенкруна?
— Аз съм — отговори крайно удивен от токава отношение докторът.
Вече си мислеше дали да не позвъни, за да отпратят този недодялан човек, когато една дума на новодошлия възпря този подтик. .
— Видях съобщението ви по повод Патрик О’Доноган — казваше чужденецът — и си помислих, че вие ще пожелаете да научите това, което аз зная за него.
— Господине, моля, благоволете да седнете — щеше да отговори докторът, но забеляза, че чужденецът не бе дочакал поканата му. След като бе избрал креслото, което му се бе видяло най-удобно, той вече го тикаше към доктора. После се намести, пъхна ръце в джобовете си, вдигна крака и намести токовете си на края на съседния прозорец и загледа самодоволно събеседника си.