Той го прегледа набързо. Беше извадка от бордовия дневник на „Албатрос“ със собственик Тюдор Браун, потвърждаваща смъртта на моряка Патрик О’Доноган по пътя към остров Мадейра, всичко надлежно засвидетелствувано под клетва от двама служебни свидетели съобразно с оригинала и заверено в Лондон в „Съмърсет Хаус“ от комисарите на Нейно величество.
Този акт явно имаше отличията на автентичен. Но начинът, по който попадаше в ръцете му, беше толкова странен, че докторът не се сдържа да изкаже гласно учудването, което изпитваше. Разбира се, стори го със свойствената си любезност.
— Позволете ми един въпрос, един-единствен въпрос, господине — каза той на своя посетител.
— Кажете, докторе.
— Как така имате в джоба си подобен акт, напълно готов, надлежно заверен и легализиран? И защо ми го носите?
— Доколкото разбирам, това са два въпроса — отвърна Тюдор Браун. — Отговарям точка по точка. Този акт е у мене, защото след като прочетох вашите съобщения преди два месеца и понеже можех да ви дам сведението, което искате, пожелах да ви го представя пълно и изчерпателно, доколкото е в моите възможности. Донасям ви го аз, защото, пътувайки на борда на яхтата ми в тези околности, счетох, че е съвсем естествено да ви представя лично този малък документ, за да задоволя едновременно моето и вашето любопитство!
Нямаше какво да се възрази на това обяснение. Затова докторът стигна до единственото заключение, което можеше да изтръгне.
— Вие сте значи тук с „Албатрос“? — запита той енергично.
— Разбира се.
— Имате ли на борда още някои моряци, които са познавали Патрик О’Доноган?
— Безспорно мнозина.
— Бихте ли ми позволили да ги видя?
— Колкото ви се ще! Искате ли да дойдете сега веднага на борда?
— Ако вие не възразявате?
— Съвсем не — каза чужденецът, ставайки. Швериенкруна натисна един звънец, нареди да му донесат шубата, бастона и шапката и тръгна с Тюдор Браун. След пет минути стигнаха на кея, където беше пуснал котва „Албатрос“. Бяха посрещнати от стар морски вълк с червендалесто лице и сиви бакенбарди, чиято физиономия вдъхваше искреност и почтеност.
— Господин Уорд, ето един джентълмен, който иска да се осведоми за участта на Патрик О’Доноган — каза Тюдор Браун, като го доближи.
— Патрик О’Доноган! — отвърна старият моряк. — Бог да успокои душата му!… Доста ни затрудни, докато го извадим от водата, когато се удави по маршрута към остров Мадейра! И защо ли, питам аз, понеже трябваше да го върнем на рибите!
— Отдавна ли го познавахте? — запита докторът.
— Тази акула ли? Бога ми, не! Може би от една-две години! Струва ми се, че го знаехме от Занзибар! Нали, Томи Дъф?
— Кой ме вика? — запита млад моряк, зает с лъскането на медна топка от рампата на стълбата.
— Тук! — отвърна другият. — Нали от Занзибар приехме Патрик О’Доноган?
— Патрик О’Доноган? — рече морякът, сякаш отначало не можеше да си спомни точно. — А! Да, спомних си! Морякът, който се подхлъзна и загина, падайки във водата по маршрута Мадейра. Да, господин Уорд, точно оттам, от Занзибар беше дошъл.
Доктор Швериенкруна накара да му опишат Патрик О’Доноган и се увери, че описанието отговаря точно на неговото. Всички тези хора изглеждаха почтени и откровени. Бяха с открити и наивни лица. Еднообразните им отговори можеше да се приемат като малко странни и нагласени, но в края на краищата това не е ли естествена последица от действителността? Понеже са познавали Патрик О’Доноган едва от една година, помнеха само отличителните му черти и неговата смърт, можеха да знаят съвсем малко нещо и да кажат само онова, което знаеха.
А пък „Албатрос“ беше яхта така добре поддържана, че ако би имала няколко оръдия, би могла да мине за боен кораб. На борда цареше изрядна чистота, хората бяха здрави, хубаво облечени, отлично дисциплинирани, защото стоеха на поста си, докато можеха с един скок да стъпят на брега. Накъсо, обстановката вдъхваше убедителност, която необоримо въздействува върху настроението на доктора.
Той бе напълно доволен и прояви известна пожертвувателност или гостоприемство и не си отиде, без да покани на обяд Тюдор Браун, който ходеше назад-напред върху мостика, подсвирквайки си една мелодия само нему позната.
Но Тюдор Браун счете за неуместно да приеме поканата. Отклони я със следната любезност:
— Не. Не мога. Никога не обядвам в ресторант.
Швериенкруна нямаше какво друго да стори, освен да си отиде. И той постъпи точно така, без да бъде поздравен със сваляне на шапка от тази странна личност.
Първото, което стори, беше да иде при Бредейорд да му разкаже приключението си, а той го изслуша, без дума да каже, и се зарече от своя страна да направи една контраанкета.