Минута по-късно, след две-три остри и продължителни изсвирвания, винтът на кораба заработи, водата зад кърмата се раздвижи и се покри с бяла пяна, „Аляска“ се плъзна величествено върху зелените води на Балтийско море и напусна стокхолмското пристанище, съпроводен от възгласите на изпращачите, които махаха с шапки и с кърпи.
Ерик командваше маневрирането от капитанския мостик. Облакътили се на перилата на левия борд, Бредейорд и докторът махаха за сбогом на стоящите на пристана Кайса и Ванда. Малариус, усетил веднага, че му прилошава, беше влязъл в своята каюта, за да се излегне върху койката. Залисани от мъката на раздялата, нито заминаващите, нито изпращачите бяха забелязали идването на Тюдор Браун.
Затова докторът не можа да прикрие изненадата си, когато, обръщайки се, го видя отдалече да върви право срещу него с ръце в джобовете, облечен със същите дрехи, както по време на единствената им среща, и с нахлупена върху главата шапка.
— Хубаво време — рече Тюдор Браун вместо поздрав.
Докторът се възмути от това самонадеяно нахалство. Изчака няколко мига странният тип да изрече поне някакво извинение, да обясни държането си. Но тъй като не последва нищо подобно, той атакува.
— Е, добре, господине, изглежда, че Патрик О’Доноган не е чак дотам мъртъв, колкото вие го изкарахте? — възкликна той с обичайната си живост.
— Тъкмо това трябва да се разбере — отвърна чужденецът с непоколебимо спокойствие — и за да се убедя лично, настоях да тръгна с вас.
При тези думи Тюдор Браун обърна гръб на доктора и, явно решил, че обяснението му е напълно задоволително, тръгна да се разхожда по палубата, подсвирквайки си някаква любима мелодия.
Ерик и Бредейорд бяха изслушали този кратък разговор с естествено любопитство. Те за пръв път виждаха Тюдор Браун. Разглеждаха го внимателно — много по-внимателно от доктора. Стори им се, че чужденецът, преструвайки се на безразличен, хвърляше от време на време бегъл поглед към тях, сякаш за да види впечатлението, което произвеждаше.
Без да се уговорят, те също веднага се престориха, че не се интересуват от неговото присъствие. Скоро след това обаче всички слязоха в салона, от който се влизаше в каютите, за да се посъветват.
Каква цел можеше да е преследвал този Тюдор Браун, когато ги заблуди, че Патрик О’Доноган е умрял? А с каква цел беше тръгнал сега с „Аляска“? Никой не можеше да каже това, но беше невъзможно човек да не си помисли, че новото му появяване не е свързано по някакъв начин с историята на „Цинтия“ и с „детето върху спасителния пояс“. Интересът, който Ерик и неговите приятели проявяваха към Патрик О’Доноган, се дължеше на предположението, че той знае причината за катастрофата, и пак единствено поради тази причина те се нуждаеха от този Тюдор Браун, който бе дошъл съвсем неканен и бе заявил, че Патрик О’Доноган е загинал, а след като по-късно го бяха изобличили по най-неопровержим начин в лъжа, той най-безочливо се бе натрапил да участвува в експедицията! От всичко това можеше да се направи изводът, че той преследва някаква лична цел; а фактът, че сам бе дошъл при Швериенкруна, доказваше зависимостта на преследваната от него цел с издирването, предприето от доктора.
Така по всичко можеше да се съди, че Тюдор Браун им беше еднакво необходим като Патрик О’Доноган. Кой можеше да бъде сигурен дали той не знаеше ключа, който щеше да им разкрие тайната на загадката, към която те така силно се стремяха? Ако беше наистина така — да се радват ли, или да се безпокоят, задето го бяха приели на борда си? Бредейорд беше склонен да приеме второто предположение и се отнасяше с недоверие към този човек. Докторът, напротив, искаше да вярва, че той е добър, и че под ексцентричното му държане може би се крият честни намерения.
— Ако този човек знае нещо — каза докторът, — можем да се надяваме, че поради близостта, която неминуемо се създава по време на такова дълго пътуване, е възможно той да сподели с нас онова, което му е известно. В такъв случай неговото присъствие на „Аляска“ ще бъде истинско щастие за нас! Ако ли пък не, то ние ще можем да се убедим сами какво общо има той с О’Доноган, в случай че успеем да намерим ирландеца.
Що се отнася до Ерик, той дори не смееше да изрази чувството, което го бе овладяло при вида на този натрапник. То беше по-силно от отвращение — беше омраза, инстинктивно желание да скочи върху него и да го изхвърли във водата. Необяснимото убеждение, че този тип има нещо общо с трагедията на неговия живот, не му излизаше от ума. Но той би се изчервил от срам, ако се поддадеше на предубеждението си и го изречеше на глас. Ограничи се само с това да каже, че ако зависело от него никога не би допуснал Тюдор Браун на кораба.