— Как върви? — попита Хуан.
Секунди след като беше проверил какво е положението с Кайл и доктор Хъксли, Кабрило бе помолил Хали да наглежда подслушвателя, който бе поставил в кабинета на Гил Мартел.
— Имам чувството, че чувам гласове от изключен телевизор — отвърна Хали и подаде слушалките на Хуан.
После натисна един от клавишите на компютъра. Статичен шум изпълни ушите на Хуан, но все пак в него се долавяше нещо. Пресилено бе да се нарече разговор. Напомняше по-скоро на ниските тонове при пращенето на електрониката.
Той свали слушалките.
— Опита ли се да изчистиш записа?
— Изчистен е. Два пъти.
— Сложи го на високоговорител и го пусни отначало — каза Хуан.
След секунда записът започна отново.
— О, не. О, не. Не може да бъде.
Гласът на Гил Мартел звучеше паникьосано, но все пак запазваше калифорнийския си чар. Чу се звук от отваряне и затваряне на чекмеджета. Вероятно Мартел проверяваше дали е бил обран. Изскърца стол.
— Хайде, Гил, стегни се. Колко е часът в Калифорния?
— Какво значение има? — промърмори гласът. Чу се изтракване на слушалка, после Мартел заговори:
— Том, Гил Мартел е.
Хуан знаеше, че Том е Томас Северънс, който оглавяваше движението на „Отговорните“ заедно с жена си Хайди.
— Някой проникна в лагера преди петнадесет минути. Приличаше на спасителна операция. Един от членовете ни бе отвлечен от стаята си… Какво? А, Кайл Хенли… Не, не още. Бе тук от съвсем кратко време… Пазачите ми казаха, че нападателите били дузина, всички въоръжени. Сега ги преследват с джиповете, така че има възможност да си върнем хлапето, но все пак исках да знаеш…
Последва дълга пауза, докато Мартел слушаше началника си.
— Това ще е следващото ми обаждане. Давали сме достатъчно пари на местните власти, за да не ровят прекалено дълбоко. Могат да съобщят, че местните ченгета са преследвали контрабандисти на оръжие или хора на Ал Кайда… Би ли повторил? Връзката е ужасна… Чакай! — извика Мартел притеснено. — Няма нужда да изпращаш Зелимир Ковач. Можем да се справим и сами… Бръмбари? Цялата шибана страна е покрита с тях. А, електронни бръмбари. По дяволите! Съжалявам.
Кабрило чу звука от отваряне и затваряне на чекмеджета, докато Мартел търсеше нещо, после изпращя само статичен шум. Мартел беше включил електронно устройство за смущения, за да обезсили подслушвателите, които можеше да са оставени в кабинета му.
Хали спря записа.
— Мога да продължа обработката, но не мисля, че ще постигна повече.
— Каквото и да откриеш, ще си струва труда — отвърна Кабрило и разтърка изморените си очи.
— Трябва да поспиш малко — посъветва го Хали.
— Накара ли някой да провери този Зелимир Ковач?
— Потърсих в „Гугъл“, но там няма нищо. Когато Ерик се върне на дежурство, ще се опита да открие нещо за него.
— Къде е Ерик сега?
— Ухажва пациентката в клиниката. Носи й закуска и се възползва от факта, че Марк спи в каютата си.
Хуан беше забравил за Джанике Дал. Знаеше, че момичето няма семейство, но у дома сигурно имаше хора, които мислеха, че е загинала на „Златна зора“. За съжаление щеше да им се наложи да страдат още известно време. Кабрило не беше сигурен защо искаше да отложи съобщението за спасяването й, но шестото му чувство, което му бе служило отлично през годините, го караше да пази тайната. Хората, отговорни за нападението над пътническия кораб, вярваха, че са успели да убият всички. Имаше си предимство да знаеш нещо, което те не знаеха. А засега Джани бе в безопасност на борда на „Орегон“. Хуан се извърна настрани.
— Кормчия, в колко ще пристигнем в Ираклион?
— Около пет следобед.
Пътуваха към столицата на Крит, където Чък Гъндерсън ги чакаше в самолета, за да отведе Макс, Еди и Кайл в Рим. Дотогава Хуан имаше време да премисли дали да задържи младата жена на борда. Той отиде до работното си място и написа нареждане до Кевин Никсън във „Вълшебния магазин“ да приготви паспорт, просто за всеки случай. Освен това си напомни да се консултира с Джулия, преди да вземе окончателното си решение. Докато Джани бе на кораба, Джулия можеше да открие какво бе помогнало на младата жена да оцелее, ако Марк и Еди грешаха относно хранителното отравяне.
След десет минути Кабрило спеше толкова дълбоко, че за първи път от дълго време не скърцаше със зъби.
17.
Зелимир Ковач обичаше да убива. Откри това, когато в родната му Югославия избухна гражданска война и той бе мобилизиран в армията. Преди да стане войник, Зелимир бе строителен работник и аматьор боксьор тежка категория. Но в армията намери истинското си призвание. В продължение на пет прекрасни години той и поделението му, хора със същите идеи, вилняха из страната и убиваха хървати, босненци и косовари.
През 1999 година, когато НАТО се намеси, Ковач, който бе роден с друго име, чу слухове за процесите срещу отговорните за престъпления срещу човечеството. Беше сигурен, че властите ще започнат да го издирват, затова избяга първо в България, а оттам — в Гърция.
Висок малко над два метра, с фигура на борец, той бързо си намери мястото в подземния свят в Атина. Коварството и жестокостта му бързо го издигнаха в света на организираната престъпност. Циментира репутацията си, като изби цяла банда албански търговци на дрога, които се опитваха да превземат търговията с хероин.
През първите години в Атина Ковач започна да чете книги на английски, за да научи езика. Самата литература беше без значение за него. Четеше биографии на хора, чиито имена никога не бе чувал, истории за места, които не го интересуваха, романи, чиито сюжети не го вълнуваха. Единственото важно бе, че книгите са на английски.
Веднъж в една антикварна книжарница се натъкна на овехтяла книга. Заглавието го заинтригува: „Размножаваме се до смърт“ от доктор Лайдъл Купър. Зелимир си помисли, че е нещо за секса, и я купи.
Между кориците се криеше рационалното обяснение на всичко, в което вярваше след войната. В света имаше прекалено много хора и ако не се направеше нещо по въпроса, планетата бе обречена. Разбира се, доктор Купър не споменаваше етнически групи, но Ковач изчете трактата от собствената си расистка перспектива и бе убеден, че Купър имаше предвид нисшите раси като онези, които Зелимир бе избивал дълго време.
Без естествени хищници няма ограничения в нарастването на населението, а заложеният в нашето ДНК инстинкт да се размножаваме гарантира, че няма да се спрем сами. За нас са пречка само вирусите, а с всеки ден се приближаваме до премахването и на тази заплаха.
Според Ковач това означаваше, че човечеството се нуждае от хищници, които да убиват слабите, така че само здравите и силните да оцеляват. Идеята на Купър съвсем не беше такава. Той не проповядваше насилие, но това нямаше значение за Ковач. Беше намерил кауза, в която наистина вярваше. Човечеството се нуждаеше от хищници и той искаше да бъде такъв.
Когато откри, че движението на „Отговорните“ е построило имение в околностите на Коринт, той осъзна, че срещата му с книгата на Купър бе знак от бога.
Томас Северънс се намираше в имението в деня, когато Ковач пристигна да предложи услугите си. Двамата мъже говориха с часове. Обсъдиха основните моменти в творбата на доктор Купър и идеологията на организацията, която се бе появила в резултат на нея. Северънс деликатно обясни на Ковач истинската философия на „Отговорните“, но нито веднъж не се опита да изглади грубите краища на сърбина.
— Ние самите не сме жестоки, Зелимир — каза Северънс. — Но има хора, които не ни разбират и не желаят посланието на великия ни основател да се разпространи. Все още никой не се е опитал да ни нападне, имам предвид физически, но знаем, че и този момент ще настъпи, тъй като хората не обичат да им се казва, че са част от проблема. Ще ни натиснат, а ние ще имаме нужда от теб да ни защитиш. Това ще бъде твоята задача.