— Господин Северънс ти няма доверие — каза той.
— Как смееш? Той ме избра да ръководя този лагер и обучението на хората ти — възмути се Мартел. — Доверява ми се не по-малко отколкото на теб.
— Не, господин Мартел. Не е така. Нали разбираш, преди два дни бях на „Златна зора“, където участвах в експеримент. Беше великолепно. Всички на кораба загинаха по начини, които не съм си представял дори в най-ужасните си кошмари.
— Какво? — извика Мартел, шокиран от новината и благоговейния тон, с който Ковач му я съобщи, сякаш говореше за любимото си произведение на изкуството или за красотата на спящо дете.
— Мъртви са. Всички. А корабът потъна. Трябваше да обезопася мостика, преди да пусна вируса, за да попреча на някой да докладва какво става. Вирусът мина по кораба като стихиен пожар. Надали отне повече от час. Млади и стари, без значение. Никой не може да се бори с това.
Гил Мартел се отдръпна зад бюрото си като че то бе бариера пред ужасите, които чуваше. Протегна се към телефона.
— Трябва да се обадя на Том. Това не може да е вярно.
— Добре, обади му се.
Мартел се поколеба. Знаеше, че ако се обадеше, Том щеше да потвърди казаното от сръбския бандит. В мозъка му пробляснаха две мисли. Първата бе, че цялата тази история е прекалено много за него. А втората, че Ковач нямаше да му позволи да напусне кабинета жив.
— Какво точно ти разказа господин Северънс за операцията ни? — попита Ковач.
Задръж го на разговор, трескаво си помисли Мартел. Под бюрото му имаше копче, което призоваваше секретарката му. Ковач със сигурност нямаше да направи нещо в присъствието на свидетел.
— Той… ъъъ… той ми каза, че нашият изследователски екип на Филипините е създал вирус, който предизвиква силно възпаление на женските и мъжките репродуктивни органи. Всеки трима от десет души изложени на заразата, щели да останат стерилни и никога нямало да могат да помогнат за увеличаване на световното население дори ако опитат с инвитро. Планът бе да пуснат вируса на няколко кораба, където хората нямат начин за бягство, така че всички да се заразят.
— Това е само част от историята — каза Ковач.
— Е, каква е истината?
Къде е проклетата жена, ядосано си помисли Мартел.
— Всичко, което каза за ефекта на вируса, е вярно. Но има нещо, което не знаеш — триумфално се ухили сърбинът. — Нали разбираш, вирусът е силно заразен за около четири месеца след като засегне приемника, макар той да няма симптоми. От корабите той ще се разпростре по целия свят. И накрая всички мъже, жени и деца на планетата ще бъдат засегнати. Броят на стерилните всъщност ще е пет от всеки десет. Тук не става дума да се попречи на няколко хиляди души — пътници и екипаж — да имат деца. Говорим за половината свят.
Гил се отпусна тежко на стола си. Устните му се раздвижиха, но не излязоха думи. Последните три минути му дойдоха прекалено много. „Златна зора“. Познаваше около сто-двеста души от пасажерите. А сега подобна новина. Проклетото чудовище му съобщава, че от две години се работи върху план за стерилизирането на три милиарда души.
Мартел нямаше да се притесни от стерилизирането на няколко хиляди богати пътници. Да, щяха да се отчаят, но животът щеше да си продължи. А положителното бе, че доста приюти за сираци щяха да се обезлюдят.
Трябваше отдавна да разбере, че има нещо много по-сериозно. Какво точно беше написал доктор Купър в „Размножаваме се до смърт“?
Най-голямото преразпределяне на богатства в човешката история вероятно е станало, когато чумата покосила една трета от европейското население. Уедряването на обработваемите земи повишило стандарта на живота не само на собствениците, но и на наемните работници. Същата тази чума разчистила пътя на Ренесанса и затвърдила доминиращата роля на европейската цивилизация в света.
— Вслушахме се в думите на доктор Купър и ги превърнахме в действия — каза Ковач и вледени ужаса в празната бездна, която доскоро бе душата на Мартел.
Гил си помисли, че в момента е в безопасност зад бюрото си, но бе забравил за силата на огромния сърбин. За него бюрото не бе нищо повече от картонена кутия, Ковач го избута към Мартел и го прикова към задната стена. Гил отвори уста да извика секретарката си на помощ. Зелимир не беше много бърз и директорът успя да изкрещи задавено, преди гигантът да го халоса в адамовата ябълка. Очите на Мартел се ококориха и той се помъчи да си поеме дъх.
Ковач огледа кабинета. Нямаше нищо, което да му помогне да представи случая като самоубийство. Внезапно видя окачените по стените снимки. Огледа бързо лицата и разбра кои може да използва. Остави Мартел да се гърчи за въздух и се приближи до снимката на Дона Скай.
Актрисата беше прекалено кльощава за вкуса му, но не бе трудно да повярваш, че Мартел би се влюбил в нея. Сърбинът откачи снимката от стената и внимателно я извади от рамката. После разби стъклото в ръба на бюрото. Притисна Гил с едната си масивна ръка, а с другата взе най-голямото парче стъкло, кинжал, дълъг поне тринадесет сантиметра. Пусна главата на Мартел и сграбчи едната му ръка, като внимаваше да не остави синини по загорялата кожа. Стъклото преряза плътта му с лекота и по бюрото се разля локва кръв, която закапа по пода. Гил Мартел се бореше енергично, но не беше равностоен противник на сърбина. Успя само да изкрещи задавено, но никой извън кабинета не би го чул. Движенията му се забавиха и накрая се отпусна.
Ковач плъзна бюрото на мястото му, като се оглеждаше предпазливо да не остави кървави следи. Вдигна Мартел от стола и го завъртя. Разположи главата му така, че синината на гърлото му да съвпадне с дървената облегалка на стола. Съдебният лекар щеше да отдаде синината на отмятането на главата назад, след като бе припаднал от загуба на кръв. Последната подробност бе да сложи снимката на Дона Скай пред него. Изглеждаше сякаш Гил Мартел бе вперил поглед в нея преди смъртта си.
Ковач затвори вратата на кабинета зад себе си. В същия миг секретарката на Мартел влезе в сградата през предната врата. Носеше керамична чаша кафе и голяма чанта. Беше в края на петдесетте, с ужасно боядисана коса и около двайсет излишни килограма.
— Здравейте, господин Ковач — поздрави го тя приветливо.
Той не можа да се сети за името, затова каза:
— Господин Мартел е в кабинета си. Както можете да предположите, ужасно е разстроен заради случилото се снощи.
— Да, ужасно нещо.
— Така е — съгласи се сърбинът, като кимна мрачно и усети вибрирането на мобифона в джоба си. — Той помоли да не бъде безпокоен по никаква причина днес.
— Ще разберете ли кой ни нападна и ще върнете ли бедното момче обратно в лоното на вярата ни?
— Точно затова господин Северънс ме изпрати тук. Патриша, помисли си той. Името й беше Патриша Огденбург. Погледна екранчето на мобифона си. Обаждаше се Том Северънс и настояваше за обезопасен разговор. Като се има предвид, че бяха говорили рано сутринта, сигурно бе станало нещо изключително важно. Ковач прибра телефона си.
Патриша го погледна в очите и наклони леко глава.
— Извинете ме за прямостта, но сигурно знаете, че доста хора тук се страхуват от вас.
Ковач не отговори и тя продължи:
— Мисля, че сте суров, както изглеждате, но освен това сте грижовен и умен човек. Разбирате социалната си отговорност и намирам присъствието ви за успокоително. Навън има прекалено много неграмотни хора, които не разбират, че вършим добро. Радвам се, че сте тук, за да ни защитавате. Бог да ви благослови, Зелимир Ковач — засмя се тя. — Изчервихте се. Май ви засрамих.
— Много сте мила — отговори той, като си представи самотата, която я бе подтикнала към „Отговорните“, също като него впрочем.
— Е, ако комплимент може да ви накара да се изчервите, знам, че съм права.
Напротив, страхотно грешиш, помисли си той, докато излизаше от сградата, без да погледне назад.
18.
Хотелът се намираше в шестетажна сграда с историческа стойност близо до Колизеума. Апартаментът, който бяха наели, бе разположен на последния етаж и имаше балкон от ковано желязо.