— Безмилостно и ефикасно — отбеляза Линк мрачно. — Нацистите са можели да научат някои неща от японците.
— Сигурен съм, че са научили — кимна Хуан, все още разстроен от видяното. — Поделение 731 е създадено още през 1931 година, две години преди Хитлер да дойде на власт. Точно преди края на войната информацията и технологията започнали да пристигат от Германия. Немците снабдявали японската империя с реактивни двигатели за самолетите камикадзе, както и с ядрени материали. Следващата забележка на Линк замря на устните му.
Заглушена от разстоянието и околните камъни, експлозията не можеше да бъде чута. Но и двамата мъже усетиха силно въздушно напрежение върху телата си. „Отговорните“ бяха взривили купчината боклуци и сега навлизаха в тунела.
— Вероятно познават добре тунелите и ще се появят скоро — мрачно отбеляза Кабрило. — Разполагаме с около половин час, за да намерим изход или място, където можем да се защитим с два пистолета и единадесет куршума.
Следващото медицинско помещение не бе голо като останалите. На леглата имаше тънки матраци, а шкафовете бяха пълни с буркани с химикали. Етикетите бяха на немски. Хуан ги посочи на Линк като доказателство за предишните си думи.
Линк огледа етикетите, после зачете на английски.
— Хлор. Дестилиран спирт. Кислородна вода. Серен двуокис. Хидрохлорна киселина.
Кабрило бе забравил, че Линк знаеше добре немски.
— Имам идея — каза той. — Намери ми малко сода бикарбонат.
— Не мисля, че сега е време да се тревожиш за киселините си — ухили се Линк, като заоглежда бурканите и шишетата.
— Гимназиална химия. Не помня много за безопасните неща, но даскалът ми умираше от кеф да ни показва как да правим химически оръжия.
— Страхотно.
— Беше застаряващо хипи, което вярваше, че трябва да можем да се защитим, когато правителството дойде да конфискува всички частни имоти — обясни Хуан.
Линк го изгледа озадачено и му подаде стъкления буркан.
— Какво да кажа? — сви рамене Хуан. — Израснах в Калифорния.
Кабрило помоли Линк да му намери още един буркан с химикали.
— Какво ще правиш с тия неща? — попита Линк, като му подаде буркан с кехлибарена течност.
— Химическа война.
Определиха място за засадата в едно от по-малките медицински помещения. Линк скупчи няколко одеяла и матраци и им придаде форма на двама мъже, сгушени под най-далечното легло. Хуан изработи бомба, използвайки изолирбанд от раницата на Линк, химикалите и манерката си. На слабата светлина от фенер манекените бяха повече от достатъчни да подмамят „Отговорните“. Той сложи мобифона на Линк между двете неподвижни фигури и го включи на радиостанция.
После двамата влязоха в отсрещната стая и зачакаха.
Ако Хуан страдаше от морални задръжки относно това, което се канеха да извършат, трябваше само да си помисли за жертвите на борда на „Златна зора“, за да затвърди решителността си. Минутите се движеха бавно, но двамата с Линк бяха лежали в безброй засади и останаха напълно неподвижни и с отворени очи, макар да не виждаха нищо в тъмния тунел. Бяха се облегнали на каменната стена, навели глави и наострили уши, за да доловят и най-тихия звук.
След около двадесет минути чуха преследвачите. Хуан долови две, после три различни походки. Стрелците на „Отговорните“ се придвижваха напред енергично. Нямаше светлина, затова той предположи, че носеха инфрачервена лампа и очила за нощно виждане.
Стрелците забавиха ход, когато стигнаха до страничната пещера, сякаш очакваха засада. Хуан не ги виждаше, но по звуците разбра какво правеха. Вървяха тихо към входа и напредваха бавно, пазейки се взаимно.
По камъка изтрака метал и почти веднага един глас извика:
— Виждам ви. Предайте се и няма да пострадате.
Това бе от един от стрелците, който бе облегнал оръжието си на входа на пещерата, за да подобри прицела си. Беше насочил пушката си към купчините под матрака в далечния край на стаята.
Хуан застана зад Линк, за да приглуши гласа си с тялото на едрия мъж, включи мобифона си и каза:
— Вървете по дяволите.
Звукът на оставения в медицинското помещение мобифон бе увеличен докрай и думите му сигурно бяха прозвучали като непокорен вик. Две оръжия откриха огън едновременно и на блясъка от дулата Хуан видя и трите фигури. Тези типове не бяха прости аматьори. Двама стояха пред пещерата, докато третият бе малко по-назад и наблюдаваше тунела.
Когато стрелбата спря, той зачака да види какво щяха да направят. Бяха изстреляли достатъчно куршуми в пещерата, за да убият двама мъже няколко пъти. Онзи, който прикриваше другарите си, светна фенерче и тримата свалиха очилата за нощно виждане. Двамата стрелци пристъпиха предпазливо през прага, а третият остана навън.
Кабрило не ги разочарова. Жицата, която бе опънал, се намираше близо до леглото, под което бе купчината одеяла. Водещият стрелец бе толкова съсредоточен в жертвите си, че въобще не я видя.
Връзката от кубинката на Хуан бе завързана към бутилките с хлор и сода бикарбонат. Когато стрелецът се препъна в нея, те паднаха. Стъклата се разбиха в локва вода от манерката и другия химикал, който Хуан беше изсипал на пода.
При звука от разбитите стъкла Хуан и Линк откриха огън. Третият стрелец реагира на звука от счупените шишета, но въобще нямаше шанс. Един куршум го удари под мишницата и разпра вътрешностите му, докато вторият го уцели право в гръкляна. Трупът му се просна на земята, без да изпусне фенера и пушката. Лъчът се спря на входа на пещерата, откъдето се появяваха зелени облачета.
В стаята химическата реакция бе произвела малко езерце от хидрохлорна и хипохлорна киселина. В секундите, докато двамата стрелци започнаха да осъзнават, че има нещо нередно, гърлата и дробовете им вече горяха. Изпаренията атакуваха деликатните тъкани в дробовете им и дори най-лекото поемане на дъх бе нечовешко мъчение.
Принудени да се закашлят, те вдишаха още от отровата и докато изскочат от пещерата, бяха започнали да се гърчат. Кашляха кръв, примесена с храчки.
Излагането на отровата бе кратко, но без незабавна лекарска помощ двамата мъже бяха ходещи трупове. Смъртта им щеше да е бавна и мъчителна. Единият сигурно го бе осъзнал, защото преди Кабрило да успее да го спре, бе издърпал иглата на ръчна граната.
Разполагаха само с части от секундата, за да вземат решение, но тъй като покривът вече бе достатъчно нестабилен, имаха само един изход. Кабрило грабна ръката на Линк и се втурна напред, без да губи време да светне фенера си. Тичаше бързо напред, а пръстите му едва докосваха стената на тунела. Усещаше гигантското присъствие на Линк зад себе си. И двамата брояха секундите и се хвърлиха едновременно на пода, когато гранатата експлодира.
Шрапнел обсипа тунела около тях. Двамата скочиха на крака, когато се чу нов звук, който изпълни тунела. Грохотът стана оглушителен, когато огромни камъни, разместени от взрива, рухнаха на пода в лавина, която заплашваше да ги погълне. По главите и рамената им заваляха отломки. Хуан светна фенера си в мига, когато камък с размера на двигател на камион се удари в земята пред него. Той го прескочи и продължи да тича напред. В покрива над главите им се появиха пукнатини, а зад гърбовете им трясъкът стигна до кресчендо.
После започна да затихва. Накрая само няколко по-малки камъка изтракаха на земята. Хуан забави и започна да вдишва прашния въздух. Насочи лъча към тунела зад тях. Беше запушен с боклуци.
— Добре ли си? — попита Кабрило.
Линк опипа задната част на крака си, където го бе ударило парче камък. По пръстите му нямаше кръв.
— Да — отговори той. — А ти?
— Ще се оправя, когато се измъкнем от праха. Хайде.
— Погледни го от добрата страна — каза Линк, когато тръгнаха напред. — Не трябва да се притесняваме, че ще продължат да ни преследват.
— Винаги съм те смятал за оптимист. Прекараха още два часа в проучване на подземието. Намериха легла за сто и осемдесет затворници, бивши лаборатории и нещо, което Хуан определи като атмосферна камера.