— Да — кимна Корбет, — мислих за това. Не си можел да допуснеш да има две карти, нали? Разполагал си с преписа на Паулентс, който несъмнено си разчел, но си подозирал, че оригиналът все още е у Деконте. А си имал недовършени сметки с него и останалите, в това число и с мен. Искал си да бъдеш сигурен, че няма друга карта, че никакъв съперник няма да тръгне да издирва онова злато и сребро. Осъзнавал си, че времето ти изтича. Рано или късно си щял да допуснеш грешка; трябвало е да действаш, но си държал да бъдеш сигурен. Ако сър Рауф или лейди Аделиша не са притежавали картата, тогава е съществувала вероятността онзи крадец и скандалджия Уендовър да я притежава. Затова си го държал под око. Опитал се е да избяга от Кентърбъри, но ти си го заловил. Разпитал си го, но той не е знаел нищо, затова е умрял. После двамата с Лечлейд сте обсъдили какво може да се случи по-нататък. Насочили сте събитията към логичния им завършек — било е повече от достатъчно, времето е изтичало, възможностите ви са се изчерпвали. Трябвало е лекарят Дерош да изчезне внезапно, а с него и Лечлейд, но тогава аз ви поканих на вечеря. Понамекнах нещичко за Гроскот, моите ordinaires — шпионите на канцеларията — както и за възможността да съм открил картата на Деконте. Налагало се е да действате. Ранулф и Чансън заминаха за Лондон. Видели сте колко много пих. Бях много внимателен, следях чашата ми да е покрита. Не исках да ми сипят в нея някакъв прашец. Помолих иконома трупът на онзи нещастен просяк да бъде използван за едно добро дело, преди да го погребат. Изпратил си Лечлейд първи, ти си пазел на вратата. Той влезе, прониза тялото, което взе за моето и побягна. Ти реагира светкавично, Дерош. Жив, Лечлейд е можел да те обвини, затова го уби и се престори на мой благороден спасител.
Корбет спря, доловил далечния шум от копита долу на двора. Отекнаха гласове. Ранулф и Чансън се бяха върнали!
— Естествено, моите другари изобщо не са ходили в Лондон — писарят помести арбалета, когато Хюбърт се приведе, но мъжът само откопча плаща си и го остави да се свлече.
— Нямаш доказателства — каза Хюбърт, — нямаш истински доказателства.
Протегна ръце в присмехулно подражание на невинност.
— О, мисля, че имам — скастри го Корбет. — Логиката на аргументите ми и твоето присъствие тук. Освен това, мастър Хюбърт, Ранулф и Чансън весело са попътували до другата страна на Кентърбъри и обратно. Носят кралски заповеди и са повикали градската стража. Междувременно те трябва да са претърсили стаята на Лечлейд и твоята къща. Не се съмнявам, че ще открият достатъчно доказателства.
Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, отпусна рамене, Корбет забеляза посърналия му поглед.
— Изобщо не си помислил за това, нали? — попита Корбет. — И те са добри ловци, Ранулф е истинска хрътка — той замълча при шума от стъпки по стъпалата. — Сигурен съм, че носи достатъчно доказателства, за да те обесят, Фицърс!
Корбет протегна ръка.
— Манастирската карта?
Фицърс тънко се усмихна.
— Също като Деконте — измърмори той и потупа главата си — и аз я запомних наизуст. Ако искаш да знаеш повече, ще я разменя срещу живота си. Ще ти дам картата, дори ще те придружа до мястото, но ще искам кралско опрощение и достатъчно пари, за да ида, където пожелая.
Корбет прехапа горната си устна. В ума му се мярна образът на Грискин, увиснал на бесилката, ръката на Славата, която му бе изпратена. Взираше се в убиеца пред себе си и си мислеше за всички онези, които бяха загинали от ръката на Хюбърт, особено за Паулентс и неговото семейство, провесени на зловещите железни скоби в призрачната зала на Мобисон.
— Не съм съгласен — Корбет поклати глава и видя как усмивката се стопи от лицето на противника му.
— Сър Хю?
— Влез, Ранулф — извика Корбет.
Ранулф важно влезе в стаята, следван от Чансън. Хвърли кожена торба в краката на Корбет.
— Стигат ли? — попита Корбет.
— Да, господарю, стигат, за да го обесят, но не открихме манастирската карта. Документи, бележки, същото е и при Лечлейд. Не е бил пияницата, за какъвто се е представял.
— Много добре — каза Корбет, после посочи към Хюбърт.
— Вържи му ръцете, Ранулф. Чансън, двамата с теб ще идем до Кентърбъри. Трябва да се отбия при един златар, докато ти будиш сър Уолтър Касълдийн. Кажи му, че до мръкване кралският съдия, сър Хю Корбет, ще произнесе присъда.
Два дни по-късно, тъкмо преди Бъдни вечер, участниците в екзекуцията излязоха от Кентърбъри и се отправиха към издигнатата пред главната порта на имението Мобисон бесилка. Новините за съкратения процес срещу Хюбърт Фицърс, обвинението и присъдата му бяха обиколили града. Народът се тълпеше да види как се въздава правосъдие. Корбет, заобиколен от Ранулф и Чансън, седеше на кон, с плащ и с вдигната качулка. Наблюдаваше как един монах изповядва Фицърс. Затворникът бутна настрани свещеника и се изправи на крака с лице към Корбет.