— Отец Уорфелд?
— Сър Рауф често говореше за това — отвърна свещеникът. — Как му се щяло да има син. Сър Хю, с една дума онова, което двамата с мастър Дерош казваме, е, че сър Рауф Деконте не беше в състояние да зачене дете. Следователно лейди Аделиша трябва да е имала любовник. Подозирам, че знаете кой…
— Уендовър! — намеси се Ранулф. — Мастър Уендовър е, капитанът на градската стража.
— Наистина, наистина — измърмори Дерош.
— Кой е Уендовър? — попита Корбет. — Откъде идва?
— Той е човек на сър Уолтър Касълдийн, верен му е телом и духом — отговори Уорфелд. — Служил е в личната му свита, а когато сър Уолтър беше избран за кмет, Уендовър беше назначен за капитан на градската стража. От Кентърбъри е. Бил е войник. Служил е тук и там. Избухлив мъж, но с добро сърце и го бива с жените! Най-важното, сър Хю, той беше там, когато силата на правосъдието се стовари върху Адам Блексток и «Ярост». Присъства и на обесването.
— Бил е и на стража в Мобисон — каза Корбет, — когато Паулентс и другите са били убити.
Напълни си чаша вино и отпи. Доспа му се. Трябваше да се оттегли, да остане насаме със себе си и да си събере мислите. Припомни си тъгата на Давид по Йонатан и се замисли за бедния Грискин, както и за нещо казано му от «Веселяците».
— Друго има ли?
Дерош се изправи, същото направи и отец Уорфелд.
— Счетохме, че е добре да те известим сега — рече лекарят. — Искам да кажа, преди да се срещнем утре сутрин.
— Къщата на Деконте още ли се охранява? — попита Корбет.
— Да — отвърна отец Уорфелд. — Безброй пъти минах покрай нея. Има сигурна охрана на всеки от входовете й. Такова беше настояването на сър Уолтър Касълдийн.
— Ами Мобисон? — попита Корбет.
Дерош сви рамене.
— Не знам, сър Хю. Може би ще е най-добре да попиташ сър Уолтър.
Щом двамата мъже си тръгнаха, Корбет допи виното си, докато другарите му разговаряха помежду си.
— Нападнаха ме — изведнъж ги прекъсна той. Разговорът секна на мига. Той продължи: — На излизане от вечерната служба. Убиец, стрелец като в гората. Изстреля две стрели. Не вярвам, че искаше да ме убие, а само да ме предупреди.
Усмихна се едва-едва и тъкмо щеше да стане, когато Ранулф сложи ръката си върху неговата.
— Сър Хю, не трябва да ходиш никъде сам. Следващия път ще бъда с теб. Лейди Мейв настоява да е така.
— И аз също — разпалено заяви Чансън. — Кракът ми е добре, раната зараства.
— Кой може да е бил? — умисли се Ранулф. — Дерош беше с нас, преди да свърши вечерната служба и не е излизал.
— Ами отец Уорфелд?
— Дойде, но после излезе да се види с приора. Един послушник го придружи.
Корбет се изправи на крака.
— Ще се прибера в стаята си. Ще затворя капаците на прозорците, ще спусна резето и ще помисля. Лека нощ…
От отчаяние Корбет захвърли пачето перо на пода и се загледа в триптиха на стената, прославящ пристигането на свети Августин в Кент и срещата му с краля на саксите. Удивен, забеляза, че иконописецът е изобразил свети Августин и на трите части на триптиха, като облян в златно сияние, а противниците му — саксонския крал и неговата свита, бяха скрити в облак от сенки. Изправи се и се протегна, за да облекчи болката в краката и ръцете. Не обърна внимание на чашата с греяно вино на масата и сведе поглед към взетия от сандъка на Паулентс документ. Истината беше, че не бе в състояние да разгадае шифъра. Отначало му се стори лесно. Но в съзнанието му вече се прокрадваше неясно съмнение: дали пък картата не беше пълна безсмислица? Защо му е било тогава на Паулентс да я носи със себе си? Доколкото виждаше, така наречената Манастирска карта беше толкова смислена, колкото и драсканиците на някой идиот. Или така му се струваше от безсилие и яд? Беше използвал собствената си книга за тайнописи и по указанията беше премествал написаните на парчето велен букви, но се оказа напълно безполезно. Само случайно излизаше по някоя и друга смислена дума.
Накрая Корбет беше успял да се откъсне за малко от главоблъсканицата, като написа писмо до Мейв, в което пращаше цялата си любов на нея и на децата им. Мислите му бяха отлетели и към незначителните страни на живота, като приятните следобеди в голямата ливада в Лейтън, претенциите на имението за правата да раздава бенефиции към местната църква, както и правата му като господар на имението върху разчистването на гори и заемането на общи земи. Повечето от тези задачи беше прехвърлил на Мейв, която обичаше заплетените юридически искания, укрепващи владението. Тя от душа обичаше споровете с адвоката си, мастър Осбърт, техният неустрашим правен защитник, относно плащането на васално право или истинското значение на «разчистване на гори». Веднага щом запечата писмото си до нея, Корбет отново се захвана с писмата, дошли от Уестминстър. Първото беше изпратено от канцеларията на Тайния печат. Второто беше от приора на Уестминстърското абатство Уилям де Хънтингтън. Набързо надрасканото писмо на краля, вероятно написано лично от него, го осведомяваше за настойничеството на лейди Аделиша. Как то било присъдено на сър Рауф Деконте след молба на Уолтър Касълдийн. Че двамата мъже били приятели и съратници в миналото и че и двамата се доказали като верни поданици на Короната. С други думи, помисли си цинично Корбет, дали са в заем на Хазната огромни суми. Корбет беше поискал сведенията, преди да тръгнат от Уестминстър. За негова изненада сър Уолтър не беше описал отношенията си с Деконте много подробно и Корбет се питаше дали Касълдийн може да бъде един от съдиите на процеса при тези обстоятелства. Кралят спокойно беше споделил фактите. Корбет ясно си представяше Едуард със стоманеносивата му коса, лице на ястреб, присвито дясно око, намръщени устни, как стои в някоя работна стая, подритва тръстиковите стъбла и диктува писмото. Накрая е изблъскал горкия писар настрана и сам е добавил едно изречение, послепис за безценния си снежнобял ястреб в кралския птичарник, с което да напомни на Корбет да се помоли на гроба на Бекет за оздравяването на птицата.