— Така е. Знам, че си изпълнен с решимост да се издигнеш в кралската си служба или дори да служиш на църквата като свещеник, макар и свещеник, воден от огромна амбиция. Така ли е, Ранулф?
Помощникът му размърда нозе, избърса длани в панталоните, но не сведе очи пред погледа на Корбет. Често бяха обсъждали въпроса с господаря Кисела физиономия. Ранулф беше изпълнен с решимост да се издигне. Беше изучил всяка книга, дадена му от Корбет и както гладна котка би разучавала миша дупка, така и Ранулф беше опознал до най-малкия детайл методите на своя господар.
— Искам да запомниш едно-единствено нещо — Корбет вдигна ръце като за молитва — и то е: не прави заключения, преди да си събрал всички факти, всяка възможна подробност. В случая, Ранулф, ние си имаме работа с убийство. Едно човешко създание е отнело живота на друго. Противно на закона деяние. Трябва да знаеш следното: убийството е плод на отвратително, отровно растение. Никога не забравяй, че то е плодът, гнилата пъпка, а не коренът. Представи си храст, растящ на ръба на черна, влачеща плевели, гнили шишарки и мъртви листа вода. Този храст е обвит в плесен, дебела и мека като възглавница. Ти не харесваш полето, Ранулф, но все пак си се натъквал на подобни гледки. Така изглежда убийството: загнил храст, подхранван от ненавист, ярост и гняв. И точно с това си имаме работа тук. От една страна е нещастното семейство, избито в Мобисон. Защо? Как? Имаме и Деконте, чийто череп е бил разбит като глинен съд. Видели сме някои от плодовете на убийството: труповете, ненавистта, разделението. Но корените в този случай стигат много дълбоко: от една страна Блексток — пират, водил война в морето, загинал от жестока смърт; неговият полубрат Хюбърт, избягал от своя манастир, за да стане ловец на хора… и все още не сме стигнали корените. Защо Блексток е станал пират? Какво е накарало Хюбърт, добър монах, гордост на бенедиктинците, да отхвърли обета си и да си спечели славата на човек, който не се бои нито от Бог, нито от хората? Само ако стигнем до дълбоките корени, ще открием източника, и вероятно лека за цялата гнилост. Много въпроси трябва да бъдат зададени, а дадените на въпросите отговори да бъдат грижливо изследвани. Ако Бог ме дари с живот и здраве, тъкмо с това ще започна утре.
Корбет се изправи и протегна ръка към Ранулф.
— Кажи си молитвата — рече той полугласно — и ако имаш желание, ела с мен утре на утринната служба. Нека вземем участие в песнопенията, да възхвалим Бог и да Го помолим да ни води…
Корбет стана много преди изгрев. Отвори капаците и се загледа през тесния като процеп прозорец. Макар и бледа, луната все още се виждаше като малка, светла монета. Не беше валял сняг, но студът беше свиреп. На Корбет му се наложи да използва малкото духало, за да разпали жарта в мангалите, преди да се измие и преоблече за деня. От дисагите извади вълнени панталони, дебели чорапи, дебела вълнена риза и подплатена туника. Обви около кръста си колана със своя меч, макар да отиваше на литургия. Щом стигнеше до църквата, щеше да го свали и остави в преддверието. По шумовете в съседната стая разбра, че Ранулф или Чансън — а може би и двамата — се готвят да го придружат. Постави металните похлупаци над мангалите, провери дали капаците на прозорците са затворени, излезе и заключи вратата.
Зачака долу в трапезарията. Отказа услугите на сънлив послушник. Ранулф и Чансън, и двамата дебело облечени срещу студа, скоро се появиха. Лицето на Ранулф беше свежо и току-що избръснато, но Чансън изглеждаше така, сякаш преди миг е паднал от леглото. Тримата пресякоха манастирския двор и се присъединиха към монасите, които изпълваха, подобно на тъмни сенки, осветената със свещи църква. Корбет и неговите спътници седнаха на местата, запазени за посетители. Както много често се случваше, отделни пасажи от Светото Писание приковаха вниманието на Корбет и насочиха мислите му към битката, която водеше. Когато четецът изрече: «беззаконниците всички ще бъдат изтребени, бъднината на нечестивците е гибел», той се позасмя, понеже текстът ясно обобщаваше думите, които беше казал на Ранулф, но засега трябваше да имат търпение.
Веднага след утринната служба, Корбет и спътниците му застанаха точно до преградата за хора за изпълнението на литургията. След нея се оттеглиха в трапезарията на къщата за гости, където послушник им поднесе осолен бекон, меко сирене и кани с разреден ейл. Когато се нахраниха, Корбет нареди на Ранулф и Чансън да се приготвят за пътуването им до града, а сам се извини и заяви, че иска да се увери как са настанени «Веселяците». Поне това можел да направи за пътуващите събратя. Ранулф поиска да го придружи, но Корбет отказа. По настояване на своите приятели Корбет взе малък арбалет от запаса им с оръжия и тръгна по пътя през полята към изоставената църква «Сейнт Панкрас» и старата свещеническа къща към нея. Небето едва просветляваше, но мракът все още не се вдигаше в остър контраст с белотата на покрилия всичко сняг — черните дървета с голи клони, храстите и шубраците бяха превити от покрилия ги тежък сняг. Напук на режещия вятър, гарвани и врани крачеха из снега и при приближаването му излитаха като черно кълбо перушина. Корбет мина покрай изоставени постройки от сив камък, с тесни процепи на стените. С почти прилепено до земята коремче и изпоцапан с кал кожух, наблизо се шмугна лисица. От време на време Корбет спираше, за да погледне назад, но не виждаше друго освен виещата се зад него пътека. След един завой той се закова на място. Към него вървеше приведена фигура с покрита с качулка глава. Със свободната си ръка Корбет хвана ножа си, докато тъмният силует приближаваше. Оказа се просяк, зъзнещ и с посивяло лице, който го изгледа с воднисти очи и проплака за милостиня. Корбет му подхвърли една монета. Не изпускаше просяка от поглед, докато той минаваше покрай него, после продължи пътя си.