Корбет притвори очи и прошепна заупокойна молитва.
— Познавах Грискин. Не можех да го изоставя, затова го свалих. Погребахме го там и сложихме дървен кръст. Погледнах трупа — Ликуващия потупа главата си от едната страна. — Там имаше подутина. Мисля, че Грискин е бил подлъган в тази адска пустош, главата му е била пристягана в дъги, после са го обесили полужив и той е предал Богу дух.
— Според теб Хюбърт Монаха ли го е направил?
— Кой друг, сър Хю? Какво би могъл да притежава един прокажен, та да привлече крадеца? За кого е бил заплаха един прокажен? Даже разбойниците странят от него. Не, някой е открил, че Грискин не е такъв, за какъвто се представя, че издирва нещо или някого. Разбира се, трябва да е бил Хюбърт Монаха.
— Чу ли за случилото се в Мобисон?
— Новините бързо се разнасят из града — отвърна Ликуващия. — Цяло семейство, избесено в уединеното имение, без други следи от насилие: говорят за призраци и демони…
— Да си говорят, каквото си искат — рязко каза Корбет, — стига да наричат демоните с името Хюбърт. И така, мастър Ормсби, какво знаем дотук? Че някъде из пущинаците на Съфолк, близо до река Денам, има съкровище. Че за съкровището са се носели и все още се носят легенди; че много хора са го търсили, но никой не го е открил. Наскоро любопитството към него се е възобновило и после? Ами Блексток и неговия полубрат, дали са знаели къде е съкровището? Несъмнено Адам Блексток е плавал за среща с брат си, за да тръгнат заедно да търсят съкровището, с което да откупят свободата си от краля. Но корабът на Блексток е нападнат, Блексток е убит и тялото му е провесено на въже на кораба. Очевидно от екипажа му има само един оцелял. Изпратих до теб и Грискин съобщения, за да научите повече за Хюбърт Монаха и скритото съкровище. Освен легенди и слухове, друго няма открито, но Грискин бе убит.
Корбет се тупна по бедрото, изправи се, отвори кесията си и пусна още една монета в ръката на Ликуващия. Огледа старата свещеническа къща, ронещата се мазилка, разнебитения под, пролуките в прозорците, хлътналия покрив, мръсотията и прахта, натрупани в ъгъла. Като се позамисли, мястото не му харесваше, прииска му се да си иде. Историята, която Ликуващия му разказа за смъртта на бедния Грискин беше страшна, отблъскваща и криеше заплаха. През ума му мина мисълта, че трябва да се върне обратно в «Сейнт Огъстин» през безлюдните гори.
— Мастър Ормсби, ще намериш ли кой да ме придружи, може би двамина измежду твоите хора?
— Сър Хю, изпратих неколцина на лов за зайци из пущинаците, но мога да помоля две от момчетата.
Ликуващия стана, излезе навън и завика. Скоро две момчета с весели лица, светлооки и дрипави, дойдоха тичешком. Представиха се като Джак с фенера и Дейвид от мъглата. Затанцуваха около Корбет като духчета и бърбореха на диалект, който той не разбираше. Писарят се сбогува с Ликуващия и си тръгна. Момчетата подтичваха с танцови стъпки пред него, побутваха се и се смушкваха, ритаха в снега, плашеха птиците, разперваха широко ръце. Корбет се усмихна на това тържество на младостта — добре дошло облекчение от усойната къща и мрачните новини, които беше получил.
— Елате тук, момчета — извика. — Елате тук!
И двете момчета притихнаха и дойдоха тичешком. Корбет видя, че са боси.
— Нямате обувки.
— Не е наш ред да ги носим, сър. Беше наш ред да събираме съчки, затова се радваме, че ще сме ти водачи.
— Много добри водачи сте даже. Откъде сте?
— Живеем в Брезовото имение — отвърна Джак с фенера.
— От години живеем там — настоя Дейвид от мъглата и подгони брат си.
Корбет ги повика отново.
— Брезовото имение — къде е това?
Двете момчета се разсмяха, мушкаха се и се побутваха, засочиха от двете страни на пътя.