— Едуард, по волята Божия — тържествено произнесе той — крал на Англия, повелител на Ирландия и херцог на Аквитания, пред всички шерифи, управители, офицери на Короната и всички верни поданици, ви известява с тези писма, че аз, сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, съм назначен да разследвам всички въпроси, засягащи Короната или краля в кралския град Кентърбъри. Всички поданици, верни на Короната… — тържествените думи се редяха, силният глас на Корбет отекваше в залата, докато той задължаваше всеки един да каже истината, в която щяха да се закълнат над Евангелието и добави, че изреклият лъжа ще бъде обвинен в лъжесвидетелстване и ще понесе суровите последствия. Корбет знаеше пълномощното дума по дума, и наблегна на властта и силата на кралската заповед. В края, като назова датата и мястото на процеса, остави отново печата на масата, меча над пълномощното и с жест подкани останалите да се приближат.
— Чухте какво заповядва кралят — заяви Корбет с все така силен глас. Погледът му минаваше от лице на лице. — Имаме да разгледаме важни въпроси. Тук присъстващият мастър Ранулф ще запише подробно всичко казано. Отец Уорфелд ще закълне всеки да каже истината. Ще ви извиквам един по един, а вие ще отговаряте на въпросите ми!
Залата бе опразнена. Корбет заяви, че няма нужда от градските стражи. Чансън щеше да застане на вратата. Ранулф сведе глава, за да прикрие усмивката си, после хитро погледна към служителя от кралските конюшни. Чансън се беше изпълнил с гордост от важната си задача и зае определеното му място, препасал военен колан, а на пейката до него лежеше зареден арбалет. Ранулф знаеше каква беше истината. Човек не биваше да иска от Чансън две неща: първото беше да пее, а второто да докосва оръжие, понеже с несръчността си Чансън би навредил на приятел също толкова, колкото и на враг.
Корбет се прокашля, а усмивката на Ранулф се стопи. В празната зала нямаше друг освен изнервения до крайност отец Уорфелд. Корбет взе стол, щракна с пръсти и махна на Уорфелд да дойде на подиума. Свещеникът седна на високия стол и сложи ръка на Евангелието. Повтаряше думите след Корбет, заклеваше се да казва истината или да понесе цялата строгост на закона, според който всеки виновен в лъжесвидетелстване ще получи най-жестоко наказание — да бъде пребит до смърт.
— Много добре — отпусна се Корбет на стола и загледа строго духовника. — Отец Уорфелд, ти си свещеник в «Сейнт Алфидж», нали?
— Да, сър Хю.
— От колко години?
— От две.
— Какво знаеш за Адам Блексток, Хюбърт Монаха или кораба на Блексток «Ярост»? Свързан ли си с този кораб, капитана му или неговия полубрат?
Уорфелд зяпна, после стрелна с очи Евангелието, изящно подвързано и украсено с блестящ златен кръст.
— Аз…
— Истината! — настоя Корбет.
Уорфелд вдигна глава.
— Имах братовчед — каза той, — весел младеж. Живееше близо до Грейвзенд.
— Моряк ли беше?
— Да. Работеше на търговски кораби между Лондон и Дордрехт. Понякога се присъединяваше към някоя флотилия, превозваща вино.
— После? — попита Корбет. — Отец Уорфелд, ти си под клетва. Бъди кратък и точен.
— Корабът му бил нападнат от «Ярост». Братовчед ми беше единствен син на майка си, а тя беше вдовица. Блексток не вземаше пленници. Корабът и екипажът му просто изчезнаха от лицето на земята.
— А отмъщението? — попита Корбет.
— Какво отмъщение, сър Хю? Блексток е мъртъв. Хюбърт изчезна. Смъртта на моя братовчед е просто една трагедия като много подобни на нея. Много градове страдат също като Кентърбъри.