— Лейди Аделиша имаше ли свой ключ?
— Да, сър Уолтър настоя да идем до стаята й и да я претърсим. Вече имаше подозрения към нея. Качихме се горе. Лейди Аделиша отключи вратата и влязохме. Отрихме кърпа, изцапана със засъхнала кръв, да лежи на пода, сякаш в бързината е била изпусната. Лейди Аделиша заяви, че е невинна и отрече да знае каквото и да било за кърпата. Касълдийн нареди да претърсят стаята и бяха открити още изцапани с кръв кърпи зад валчестите възглавници на леглото. Сър Уолтър незабавно я задържа, каза, че тя трябва да отиде с него в кметството. Случилото се след това — Уорфелд вдигна рамене — ти е известно.
— И защо му е било на Дерош да идва до къщата?
— Сър Хю, не знам. Той лекуваше сър Рауф.
— Бил е нает от него?
— Така мисля, но най-добре е да го питаш сам. Сър Рауф се изказваше с уважение за него. Това беше и едно от нещата, за които сър Рауф полагаше грижи: за здравето си. Няма лекар, който да не обича златото, сър Хю, а сър Рауф можеше да е щедър, когато пожелаеше, или когато му беше угодно.
— Постоянен посетител ли беше Дерош?
Уорфелд сви устни и поклати глава.
— Не, доколкото ми е известно. Беше просто лекар. Мисля, че посещаваше и двамата — сър Рауф и лейди Аделиша. Знам и още нещичко…
— Какво? — попита Корбет.
Пачето перо на Ранулф заскърца стремглаво по пергамента.
— Разходките на лейди Аделиша до Кентърбъри бяха обичайни, поне веднъж седмично. Сър Хю, аз съм свещеник на «Сейнт Алфидж» и един от проблемите ми са мишките — засмя се. — Имам повече мишки, отколкото енориаши. Водя непрестанна война с тях. Случва се да изляза на разходка, за да се махна от непрекъснатото им цвъртене и мръсотията между пейките. Свежият Божи въздух може да бъде толкова успокояващ! Разхождам се из пустото поле. Понякога виждах лейди Аделиша да излиза от къщата, но веднъж видях младата й прислужница, Беренгария, припряно да се връща обратно.
— Пеша? — попита Корбет.
— Да. Искам да кажа, че пътят до Кентърбъри не е дълъг. Лейди Аделиша обича да язди до там. От онова, което съм дочул, те оставяли конете си в конюшнята на близка кръчма и отивали в «Игра на дама». Лейди Аделиша е постъпила глупаво. Мислела си е, че е предрешена, но хората виждат всичко. Ако отново и отново се връщате на едно и също място, тогава е само въпрос на време кога ще се развържат езиците.
— Но понякога си виждал Беренгария да се връща припряно обратно?
— Да, точно така, и го правеше потайно — прокашля се. — Сега Беренгария живее в къщата ми, но не съм я питал за нищо. Не смея да се намесвам. Казвам ти го — запъна се свещеникът, — защото и други може да са я виждали. Видях я да се връща два или три пъти. Реших, че това потвърждава слуховете. Искам да кажа, че когато господарката отива на пазар, нейната прислужница винаги е с нея, това е логично, нали? Какво прави лейди Аделиша, та да освобождава прислужницата си и да я оставя да иде където си иска? Но — Уорфелд сви рамене — най-добре ги попитай сам.
Прекалено гладките отговори на отец Уорфелд караха Корбет да си задава въпроси. Нервен ли беше този мъж, криеше ли нещо, или само не искаше да бъде замесен?
— Приключи ли с разпита, сър Хю?
— Не, отче Уорфелд, не съм, и искам да останеш с мен до края. Ти ще заклеваш всеки един от свидетелите над Евангелието. Щом го направиш, си свободен да излезеш, а аз бързо ще разпитам всеки един от тях. Така че най-добре доведи Уендовър.
След малко капитанът на градската стража влезе наперено. Мечът му се удряше по ботушите. Корбет стрелна с поглед Ранулф и му намигна. Старши писарят от канцеларията на Зеления печат стана и за по-силно въздействие гръмогласно скастри Уендовър. Как се осмелявал да носи оръжие в присъствието на кралски съдия? Не познава ли закона за държавната измяна? Коланът с меча беше разкопчан на мига и подаден на Чансън. Капитанът зае вече съвсем скромно мястото си, за да положи клетва. Корбет изчака отец Уорфелд да излезе.
— Мастър Уендовър — надвеси се той над масата, — ти си под клетва, затова ще мина направо на въпроса. Ти си любовник на лейди Аделиша и вероятно баща на детето й, нали?
Уендовър стреснато се огледа.
— Да или не! — ревна Ранулф.
— Да! — отвърна Уендовър.
— Откога? — попита Корбет.