Беренгария кимна.
— Защо? Кажи ми истината.
Беренгария притвори очи и сведе глава.
— Знаех, че работите между сър Рауф и лейди Аделиша не вървят добре, но сър Рауф си имаше своите нужди. Един ден го срещнах ей там в градината. Каза ми какво е поискал да направи лейди Аделиша в леглото и че тя отказала. Предложи ми сребърна монета, затова по-късно същия ден аз отидох при него в работната му стая.
— Какво се случи? — попита Корбет, прикрил удивлението си от това, как тази млада, хубавичка прислужница може да направи подобно признание.
Беренгария вдигна глава.
— Ти не си беден, сър Хю. Не знаеш какво е да просиш, да те подмятат насам-натам. Сър Рауф беше мил или поне с мен беше такъв. Коленичих пред него и задоволих нуждите му.
— А лейди Аделиша не е знаела как да го направи, така ли?
— О, не! Не и тя! Господарката на имението, как ли пък не! — гласът на Беренгария беше пълен със злост.
— Сър Рауф знаеше ли какви ги върши лейди Аделиша? Знаел е, нали? Казал ти го е.
— Знаеше — Беренгария вече говореше спокойно и явно обмисляше думите си. — Веднъж ми каза, че ще се обърне към църковния съд и ще анулира брака си. Каза, че е говорил за това с отец Уорфелд. Че бракът не бил консумиран в пълния смисъл на думата. Сър Рауф казваше, че ако стана негов свидетел и кажа на съда за стореното от лейди Аделиша, не се знае коя ще бъде неговата нова съпруга. Затова, когато лейди Аделиша ходеше в Кентърбъри, тя си мислеше, че се разхождам из пазара, ходя от сергия на сергия или седя в църквата, но понякога не правех така. Връщах се веднага по най-бързия начин при сър Рауф, разказвах му какво точно се случва и удовлетворявах нуждите му. Даваше ми по някоя монета, галеше ме по косата и ми казваше да почакам, да бъда търпелива.
— Лейди Аделиша нищо ли не разбра за твоето предателство?
— Предателство ли, сър Хю? Че какво й дължа на нея? Сър Рауф ми плащаше. Той ми даде покрив над главата. Той се грижеше за мен и ми обеща, че ще го прави и в бъдеще.
— Значи сър Рауф се е канел да се обърне към съда на архиепископа за анулиране на брака?
— Да, сър Хю. Бракът не бил консумиран. Лейди Аделиша отказала да изпълни съпружеските си задължения към сър Рауф.
Корбет с изумление се взираше в студените като мрамор очи и спокойното, решително изражение на девойката. Даде си сметка каква грешка е допуснал. Беренгария беше изключително умна, родена интригантка, истински заговорник.
— А какво се случи в следобеда, в който сър Рауф беше убит?
— Върнах се тук — отвърна Беренгария. — Влязох през предния вход, минах по пътеката и през дърветата. Сър Рауф често даваше нареждане да оставят предната врата отключена и със свалено резе. Никога не ни безпокояха. Лечлейд непрекъснато беше пиян. Чувахме го да си пее или да крещи. Този ден обаче и двете врати — предната и задната, бяха заключени и залостени. Чуках, но никой не отговори. Разбрах, че има нещо нередно, но не можех да се бавя, затова забързах обратно. Отидох до един магазин в Пазара за платове и купих някакви панделки и малко конци за господарката, които ми беше поръчала. По-късно се срещнах с нея както се бяхме разбрали, при каменния кръст пред катедралата. Като се върнахме в Суитмийд, намерихме… — за първи път Беренгария прояви истинско вълнение. — Открихме, че сър Рауф е убит.
— Според теб — попита Ранулф, — дали лейди Аделиша е могла да се върне незабелязано в къщата и да извърши такова злодеяние?
Беренгария присви очи.
— И аз го премислях — рече тя едва чуто. — Тя искаше той да умре, но не! Според мен не е имала време, силата или волята да го стори. Страхлива е. Ако искаше да го убие, щеше да плати на оня бик, любовника си Уендовър, да го направи вместо нея.
— На влизане или на излизане от имението — попита Корбет — забеляза ли нещо необичайно?
Беренгария поклати глава.
— Не, сър, беше мразовит зимен ден. По пътя вървяха търговци, трополяха каруци, но никого не разпознах.
— След като сър Рауф — попита Корбет — понякога е оставял вратата отворена, а тъкмо в онзи ден си я намерила заключена, няма как да не си станала подозрителна, нали?
— Разбрах, че има нещо — развълнува се Беренгария, — но през ум не ми мина за такова нещастие! Казах, че сър Рауф често оставяше резето вдигнато, но не винаги. Ако вратата се окажеше заключена, това беше знак, че не може или че не иска да ме приеме — усмихна се тя насила. — Имаше си и други дела.
— Тогава си била целия път напразно, нали? — попита Ранулф.