— Не съвсем — намуси се Беренгария. — Сър Рауф все пак ми даваше монета. Разбирате ли — Беренгария си пое дълбоко дъх, — той бе избрал да се забавлява с мен, защото бях благоразумна.
— Значи и преди това се е случвало вратата да е затворена?
— Разбира се — Беренгария се обърна към Ранулф. — При сър Рауф идваха посетители или пък Лечлейд отиваше или се връщаше от кръчмата.
— Чу ли за намерения в градината скелет? — попита Корбет.
Беренгария поклати глава.
— За него не знам нищо. Господарката не е споделила с мен и дума за него. При сър Рауф идваха разни посетители посред нощ. Хората пристигаха и си отиваха. Веднъж го попитах, но той рече, че това си е негова работа и че не трябвало да се тревожа.
Корбет зарея поглед из притъмнялата зала. Една от запалените факли запращя, пламъците в светилниците се бяха смалили. Почувства се уморен, дощя му се да е някъде много далеч.
— Беренгария, как мислиш, дали бременната ти господарка е узнала за плановете на сър Рауф да обяви брака им за неконсумиран и е решила с тази бременност да докаже обратното?
— Възможно е, сър Хю. Тя не обичаше сър Рауф, но понякога говореше какво би правила, ако той беше мъртъв и цялото му богатство стане нейно.
— А сега? — попита Корбет. — Няма ли да се върнеш на служба при господарката си? Рано или късно казаното от теб пред мен, ще стане достояние на всички.
— Е, сър Хю, аз слушам много внимателно Писанието. Там се казва да бъдем подготвени за изпитания. Сър Рауф беше щедър към мен. Имам заделени пари, а когато всичко това приключи, ще напусна службата при лейди Аделиша. Тя ще трябва да ми даде добри препоръки. Ако тя знае какво съм вършила и реши да ми отмъсти, то и аз знам някои неща за нея.
— Изнудване? — попита Ранулф. — Ще изнудваш господарката си, така ли?
— Мастър Ранулф — отвърна му тя на мига, — ако си седял на ъгъла на някоя воняща уличка, треперейки в дрипите си, изобщо няма и да се двоумиш дали е редно да се изнудва или не! Приключи ли с мен, сър Хю?
— Да, да, засега.
Беренгария стана от стола, поклони се насмешливо на сър Хю, махна с ръка на Ранулф и наперено излезе от стаята. Корбет гледаше към вратата след нея и не вярваше на очите си.
— Не се изненадвай, господарю — Ранулф дори не беше вдигнал глава. — Мога да ти намеря момичета на половината от възрастта й, които ще направят същото за половин пени. Тя каза истината. Беден ли си, готов си на всичко!
Корбет поклати глава. Въпреки всичко нещо го гризеше. Беренгария не му беше казала истината. Криеше още нещо, дали не беше решила да му пробута куп полуистини? Какво не беше наред? Въздъхна и викна на Чансън да въведе Касълдийн.
Сър Уолтър влезе. Лицето му беше изпито и бледо. Беше позагубил част от високомерието си, но от начина, по който хапеше долната си устна, Корбет разбра, че на кмета му е трудно да приеме върху него да бъде упражнено кралското правосъдие. Корбет не искаше да го отблъсне. Изправи се учтиво, но не показа съпричастност. Веднага след като Касълдийн положи клетва и отец Уорфелд беше освободен, сър Хю увери кмета, че няма никакво намерение да се намесва в свободите, установения ред, правата и привилегиите на кралския град Кентърбъри, но въпросите са належащи и се нуждаят от спешно разрешение, затова на Корбет му трябват задоволителни отговори на някои въпроси. Касълдийн беше проницателен и с достатъчно опит, за да разбере, че Корбет просто използва обичайните дипломатически изрази и протокол, затова седна на стола, кимайки леко, докато Корбет произнасяше служебната си реч.
— Сър Хю — Касълдийн протегна ръце в пищните ръкави на мантията си, — ти си зает човек, такъв съм и аз. Това е един от многото въпроси, които чакат. Тук съм, за да отговоря на въпросите ти. Под клетва съм. Ще бъда искрен.
— Много добре — Корбет нареди да приближат един мангал и един свещник от по-отдалечените части на залата, за да го сложи на масата.
— Разкажи ми за Адам Блексток и Хюбърт Монаха, нашите двама престъпници. Кои са родителите им? — започна Корбет. — Научих някои неща за начина, по който са загинали. Сър Уолтър, ти си от Кентърбъри, иска ми се да чуя историята от теб. Разкажи ми я с възможно най-големи подробности — посочи кожената торба в краката си. — Прегледах документите, изпратени от кметството, но казаното там е крайно недостатъчно. Може би ти ще запълниш пролуките в историята?
— Сър Хю, не забравяй, че говорим за събития, станали преди трийсет години, когато бях млад, безгрижен и слаб като върбова вейка. Хора като мен и Деконте тепърва прохождаха в търговията, числяхме се сред дребните търговци в града. Не сме имали кой знае каква роля в случилото се тогава или по-късно.