— Казваш «ние», защо? — попита Корбет.
— Имаше време, сър Хю — въздъхна Касълдийн, — когато ние с Деконте бяхме близки, почти като братя. Но животът е като нож, който се забива дълбоко и се завърта. Деконте стана Деконте, а аз поех по собствения си път.
— А началото на трагедията? — попита Корбет.
— Е, сър Хю, щом имаш нужда от урок по история…
— Не, нямам, сър Уолтър.
— Това, което ще ти разкажа — Касълдийн разпери ръце, — е широко известно. През 1272 г. старият крал умря в Уестминстър. А, както и ти знаеш, наследникът му Едуард беше на кръстоносен поход в Светите земи. Настана размирно време. Из цялото кралство въоръжени банди извършваха нападения. Търговците се страхуваха да не ги нападнат. Така се случи и тук, из земите на Кент. В Кентърбъри беше относително спокойно, но имаше нападения от банда разбойници. Не знаехме кои са, защото действаха с маски и с прикрити с качулки лица. Нападаха стопанствата. Общо взето, заграбваха неща, които лесно могат да се пренасят: добитък, запаси, ценности, всичко, до което успееха да се докопат. В онази нощ, обаче, в лето господне 1272, празника на Честния кръст, нападнали имението на Блексток близо до Мезон Дийо. За да не ставам многословен, сър Хю, имението било разграбено и изравнено със земята. Бащата на Блексток и втората му съпруга — забравил съм името на жената, май беше Изабела — били убити заедно с прислужниците си. Адам, по-малкият им син, се измъкнал невредим, както и неговият полубрат Хюбърт, който учел в абатството «Сейнт Огъстин».
— «Сейнт Огъстин» ли? — попита Корбет. — Сигурен ли си?
— Да, «Сейнт Огъстин». Разбира се, представителите на кралското правосъдие пристигнаха в графството. Определиха нарочен съдебен състав, който да заседава, но така и никой не разкри виновника за кървавото нападение. Настаниха Адам като чирак при един търговец в града. Господарят му от онова време отдавна е покойник. Хюбърт, както знаеш, продължи образованието си и се премести при черните монаси в обителта в Уестминстър, която после внезапно напуснал, за да стане venator hominum. Сигурен съм в едно: не е стъпвал повече в Кентърбъри. От своя страна Адам напуснал работа и заминал нанякъде. После чухме, че бил в Брабант и Ено, събрал се с капери и пирати, после станал един от най-прочутите им капитани.
— Нападал ли е твои кораби? — попита Корбет. — Бил ли си набелязан от него?
— И да, и не — отвърна с въздишка Касълдийн. — Нали разбираш, сър Хю, аз съм един от малцината търговци в Кентърбъри, който притежава кораби. Другите като Деконте — сър Уолтър си позволи да се поусмихне — биха предплатили за едно или друго плаване.
— Но ти не си като тях, така ли?
— Не, не съм. Притежавах кораби, притежавам кораби и сега. Блексток нападна мой плавателен съд, не поради някаква лична ненавист към мен — аз едва го познавам, — а заради ненавистта си към Кентърбъри. Вероятно държи града отговорен за трагедията.
— А така ли е?
— Разбира се, че не! В крайна сметка се наложи да организирам заговор за унищожаването на Блексток — Касълдийн махна с ръка. — Останалото ти е известно.
— После? — попита Корбет.
— После, сър Хю, не чух повече нищо за Хюбърт Монаха или който и да било от екипажа на «Ярост».
Корбет забарабани с пръсти по масата.
— И така стигаме до Мобисон, сър Уолтър. Знам, че семейство Паулентс са слезли в Дувър в понеделник. Какво се случи след това?
— Подготвях Мобисон. Исках да се уверя, че е напълно безопасен и всичко е наред. Заповядах на Уендовър да отнесе там каквото е необходимо.
— От кога Уендовър служи при теб? — попита Корбет. — Служил е и по море, нали?
— Да — потвърди Касълдийн. — Той е родом от Кентърбъри, добър войник е и е прекарал много години в служба на корабите на английската корона или на други владетели. Не мога да го виня за нищо.
— Освен че е допуснал четирима души да умрат в Мобисон и телохранителят Сервин да изчезне.
Касълдийн вдигна рамене.
— Не мога да отговоря на думите ти, сър Хю, не и сега.
— Да се върнем към Дувър — продължи неотклонно Корбет. — Паулентс е слязъл на брега, после какво стана?
— Изпрати ми съобщение, че той и семейството му са болни, затова му казах, че в Мобисон ще му доведа лекар. Така и направих: Дерош ме придружи. Реши, че няма нищо тревожно. Даде им малко лайка, за да се успокоят стомасите им. Съпругата на Паулентс бе много впечатлена от Дерош и го молеше да остане, но той отклони молбата й. После си тръгнахме, бяха поставени стражи, останалото го знаете.