— Невинна съм, сър Хю. Мразех съпруга си, но далеч не съм единствената съпруга, която ненавижда мъжа си. Не съм го убила, кълна се.
Следващият беше Лечлейд. Беше толкова пиян, че с мъка повтаряше думите, които отец Уорфелд произнасяше и непрестанно се свличаше от стола. Ранулф се забавляваше, раменете му се затресоха, но Корбет го стрелна с поглед. Чансън се приближи и накара мъжа да седне като хората. Лечлейд се наведе над масата, по небръснатата му брадичка се застича слюнка. Загледа Корбет с мътен поглед.
— Какво искаш от нещастния Лечлейд? — заломоти той. — Нищо лошо не съм направил! Не съм бил винаги слуга, нали знаеш. Някога и аз бях писар, имах планове, но… — сви рамене. — Работих за кратко при сър Уолтър Касълдийн. Изгониха ме, защото пиех и сър Рауф ме нае. Плащаше ми малко, позволяваше ми да спя на тавана и ме пращаше насам-натам. Сър Хю, прекарвам по-голямата част от дните си, гледайки в дъното на чашата с желанието да я видя отново пълна.
— Знаеш ли нещо за кораба «Ярост», Хюбърт Монаха и неговия полубрат Адам?
Лечлейд облиза устни и с копнеж погледна през рамо към вратата, сякаш очакваше Чансън да му донесе чаша пенлив ейл.
— Мастър Лечлейд, зададох ти въпрос.
Лечлейд се приведе над масата, дъхът му лъхаше на телешкото, приготвено от Ранулф.
— Сър Хю — изломоти с натежали очи, — разбира се, чувал съм за Блексток и Хюбърт, но не са ме интересували изобщо. Бяха просто слухове, които се носеха из пазара — хвърчаща на вятъра перушина, днес се носи насам, утре натам.
— Но господарят ти, сър Рауф Деконте, не е ли оказвал парична подкрепа на «Ярост»?
— Може и да е така, може и да не е, не знам. Никога не обсъждаше делата си с мен.
— А какви са били онези хора, които са идвали посред нощ, промъквали са се през пустото поле, тропали са тайно на вратата?
— Сър Хю, пак ти казвам, аз бях слуга на сър Рауф. Чистех масите, бършех пода, но щом си свършех работата…
— Знам! — ядоса се Корбет. — Търсел си нова чаша ейл. Значи нищо не знаеш за заровения в градината труп?
— Нищо, сър Хю. И аз, като всички останали, бях много изненадан.
— Ами отношенията на господарката ти с Уендовър?
— Лейди Аделиша не ме харесва, сър Хю, нищо че се опитвах да й помагам, както мога. Когато можеше, се криеше от мен, затова се държах по-настрана от нея! Къде е ходила, какво е правила, не ме засяга. Истина е, че никак не се разбираха с господаря, всички го виждаха, дори пияница като мен. Може и обноските ми да са грубиянски, да съм затъпял, ама те сядаха на една маса и почти не си продумваха. Тя се затваряше в стаята си, той се затваряше в неговата. Тя най-вече се интересуваше от накитите и роклите си, и да си бърбори с оная безсрамница слугинята си.
— А следобеда, в който беше убит сър Рауф?
— О, спомням си го. Лейди Аделиша и Беренгария се качиха на конете си и излязоха. Наблюдавах ги как тръгват. Ще съм честен, сър Хю, чух слуховете, но — сви рамене — няма къде другаде да ида. Държах си устата затворена. Не исках Деконте да ме изгони от служба. Е, аз винаги използвам случая да удавя грижите си. Нали разбираш, когато лейди Аделиша излизаше от къщи, сър Рауф се заключваше в работната си стая. Само един Господ знае — неясно избърбори той — какви ги е вършил.
— Държеше ли пари в къщата?
— Много малко, сър Хю. Повечето от тях са у златарите — или тук, или в Лондон.
— Какво стана онзи следобед?
— Както ти казах, купих си кана ейл, качих се на тавана, пих и спах. Разбрах, че има нещо, чак когато чух тропането и виковете на Дерош.
— Какво мислиш за Дерош?
— Ами той е тук, в Кентърбъри, от близо три години. Според мен като всички лекари и той обича златото и среброто. Бива го. Привлече вниманието на съвета и купи къщата на Отмил Лейн. Не е голяма господарска къща, но живее в нея според възможностите си. Сър Рауф го харесваше.
— Той ли лекуваше сър Рауф?
— От разни дребни неразположения. Сър Рауф беше здрав като бик. Както и да е, в онзи ден слязох и отворих вратата на Дерош, останалото вече знаеш.
— Знаеше ли — попита Корбет, — че Беренгария понякога се е връщала и усамотявала със сър Рауф?
В очите на Лечлейд проблесна изненада.
— Невъзможно! — избърбори той.
— Напротив, така е.
Лечлейд избърса уста с опакото на ръката си и потисна едно оригване.
— Преди сър Рауф да се ожени, се случваше да излиза нощем. Посещаваше проститутките и куртизанките в града, така поне предполагам. Беренгария има палаво око. Тя е точно такова момиче, което би привлякло вниманието на сър Рауф. Щом не се е търкалял в леглото с лейди Аделиша, предполагам, че в замяна на някоя пара или услуга Беренгария може би е била по-отзивчива.