— Сър Хю, радвам се на присъствието ти. Имам да ти казвам две неща. Първото е, че когато горкият Озерик е бил убит, Уендовър не е бил в кухнята — той забеляза изненадата на Корбет. — Лечлейд ми каза.
— А второто?
— От малкото, което научих, разбрах, че лейди Аделиша знае повече за делата на съпруга си, отколкото казва.
— Как така?
— Сър Хю, ами тя е видяла съпруга си да заравя онзи труп, но не е използвала знанието си срещу него.
— Мастър лекарю — Корбет приближи коня си, — заслужи си вечерята.
Когато се прибраха в абатството, Корбет отиде в стаята си и остави Ранулф, Чансън и Дерош да чакат долу в трапезарията икономът да им поднесе храна. Пред вратата на стаята му прислужник беше оставил две кани с вино, червено и бяло, покрити с кърпа. Корбет отвори вратата и влезе. Взе прахан, запали свещта в свещника в средата на масата и после запали останалите свещи. Запали огъня в мангала и постопли ръцете си на него. Тогава дочу шум от леки стъпки по коридора отвън. Завъртя се, поставил ръка на камата си. Почука се и вратата се открехна.
— Влез! — извика Корбет.
Икономът пристъпи вътре. Изражението му беше загрижено.
— Сър Хю, научих, че си се върнал — избърбори той. — Наминах да видя дали всичко е наред. Казах на другарите ти…
— Да, да — прекъсна го Корбет. — Ако може да поднесеш вечеря, ще съм ти благодарен. И може би още мангали? Нощта е леденостудена.
Икономът кимна. Понечи да се обърне, но спря, вперил очи в каните вино, които Корбет беше поставил на масата до свещта.
— Сър Хю?
— Да, братко?
— Ти сам ли си донесе вино?
Стомахът на Корбет се сви от страх.
— Какви ги говориш, братко?
Икономът се приближи и взе кърпата. Вдигна я и заразглежда шева при подгъва й, после приклекна и помести каните.
— Знам всяка кана и чаша в тази къща — той се изправи. — Тази кърпа не е изработена от нас, а каните със сигурност не идват от кухнята ни.
Вдигна една от каните и понечи да отпие от нея.
— Недей! — спря го Корбет. Отиде до него, взе каната от ръката на изненадания монах, помириса я и долови слаб, горчив мирис, сякаш някаква трева е била стрита и смесена с червеното вино. Вдигна и бялото и долови същия мирис.
— Имате ли плъхове, братко?
— Все едно ме питаш дали кучето има бълхи? — отвърна икономът. — Разбира се, че имаме, цяла напаст са.
— Тогава да ги нагостим — подкани го Корбет. — Вземи пресен хляб и сирене, смеси ги, полей ги с това вино и сложи сместа в избата, никой да не я види. Утре сутринта или дори късно тази нощ, ела и ми кажи какво си открил. Мисля, че във виното има отрова.
— Отрова ли? — икономът се смръщи уплашено. — Някой иска да ти стори зло, сър Хю?
— Да, братко, иска. Аз съм кралски пратеник в Кентърбъри и не всички се радват на присъствието ми. Ще те помоля да запазиш случилото се в тайна, не казвай дори на абата, нито на другарите ми долу. Братко, лесно ли е чужд човек да влезе в къщата за гости?
Монахът се отдръпна от масата и избърса ръцете си в расото. Подозрителният му поглед не се откъсваше от каните.
— Да, сър Хю, много лесно е да се влезе в самата къща. Но за да влязат в твоята стая, им трябва или твоят, или моят ключ.
— Следователно е възможно — попита Корбет — някой да е донесъл двете кани и да ги е оставил пред вратата?
— Да, сър Хю. Искам да кажа, че непрекъснато влизат и излизат хора. Но рядко някой сторва злина.
Корбет му благодари. Икономът взе предпазливо двете кани и кърпата и излезе от стаята, като не преставаше да клати глава и да си мърмори. Корбет го изчака да си тръгне, после се отпусна на ръба на леглото. Откопча колана с меча си и плаща си, остави ги да се свлекат до него, събу ботушите си и ги замени с обувки. После излезе на стълбите и извика Ранулф. Когато помощникът му дойде, Корбет го пресрещна на половината път.
— Ранулф — потупа го той по рамото. — Направо съм съсипан от умора. Нахраних се и пих. Извини ме пред мастър Дерош. Вие двамата с Чансън го забавлявайте, мисля да се наспя.
Върна се обратно в стаята и най-старателно я огледа. Всичко беше на мястото си. Загаси свещите, с изключение на онези, които горяха под бронзови капачета, легна в леглото и се уви в завивките. Облегна се на валчестата възглавница, затвори очи и потъна в дълбок сън.
Събуди се рано, много преди зазоряване, и излезе от къщата за гости. Пресече скования в лед двор, без да се плаши от зимната тъма и отиде в кухнята на приора, която обслужваше гостите на абатството. Похлопа силно на вратата. Отвори сънлив прислужник и бързо го покани в топлата, уханна пекарна. Корбет му обясни какво иска и след малко си тръгна със съд с гореща вода, налята от клатещото се на триножника над огнището гърне.