— Така е, да, така е — съгласи се Фулбърт. — А пък папата го осъди — засмя се той лукаво, — тъкмо затова така ми допада да го чета. Но ти не си дошъл да слушаш дрънканиците на един старец.
Корбет попита за Хюбърт. Фулбърт си го спомни начаса, кимаше, докато Корбет описваше ранните години от живота на монаха.
— Новините ме натъжават. Хюбърт Фицърс… — Фулбърт засъбира мислите си. — Беше роден за учен, много приятен млад мъж. Имаше нетипична за годините си зрялост, обективен, справедлив, беше жаден за знания, като котка за мляко. Да, прекрасно си го спомням. Когато се съсредоточеше, било върху някой сложен трактат или заплетените правила на латинските фрази, той отдаваше цялото си внимание — Фулбърт вдигна костелив пръст. — Хюбърт имаше дарбата да се потапя във всичко, с което се захванеше. Минаваше за миг от една крайност към друга. Беше много дисциплиниран, но и изключителен имитатор. Наблюдаваше и поглъщаше хорските жестове и привички: начина, по който вървяха, говореха, как държаха главите си, какво ядат и пият. Често невероятно забавляваше другарите си, но в никакъв случай не ги дразнеше, сър Хю. Радваше се на дарбата си да разсмива останалите, но никога не проявяваше жестокост, беше готов винаги да се посмее и над себе си. Повече от това — погледът на брат Фулбърт се стрелна към ръкописа — не мога да кажа. Ако се случи да го срещнеш, сър Хю, предай му моите най-добри пожелания и че се моля за него.
Корбет благодари на стария монах и слезе по стълбите в двора. Икономът си беше тръгнал, затова постоя взрян в небето с надеждата, че може би слънцето ще се покаже. Въздухът не беше така мразовит, студът не хапеше така жестоко. Корбет се огледа. Трябваше непрестанно да бъде нащрек. Някои части на абатството бяха уединени и пусти — съвършено място за засада. Дали Хюбърт, ловецът на хора, сега го дебнеше? Дали искаше да убие Корбет като отмъщение срещу краля, който беше участвал в унищожението на Адам Блексток и «Ярост»? Или само искаше да обърка и сплаши кралския писар, докато той не приключи делото си?
Корбет сви юмрук. Вероятно това беше истината. Хюбърт знаеше, че времето му изтича, а възможността да изпълни отмъщението си, се стапя. Писарят бавно прекоси двора. Само да можеше да разкрие как точно са протекли събитията в Мобисон, да ги вкара в строгите правила на логиката! Спря и си припомни думите на брат Фулбърт: Щом онова, което е било там, не е изчезнало, следователно все още трябва да е там. Сервин! Корбет удари с юмрук по бедрото си. Разбира се, никой не е виждал Сервин да си тръгва! Възможността да се е измъкнал незабелязано беше нищожна. Пък и нали е бил чужденец, наемник, дори в град като Кентърбъри, посещаван от поклонници, нямаше да остане незабелязан за останалите. Касълдийн беше разпратил шпионите си, защо тогава не са го открили?
— Защото изобщо не е напускал Мобисон! — рече на себе си Корбет. Ускори крачка, убеден, че тъмните прислони и нишите на внушаващата страх къща все още пазят тайната на Сервин.
Възнамеряваше да се върне в къщата за гости, да събуди Ранулф и Чансън, да се качат на конете си и да тръгнат направо към Мобисон. После си спомни за горкия Грискин, за голото му тяло, увиснало на бесилката на онзи пуст, заливан от приливите бряг. Не, първо ще иде при «Веселяците». Сложи си качулката, помоли един от монасите да го упъти и се оказа на същата пътека, по която беше минал и предишния ден и която водеше през покритите със сняг полета към църквата «Сейнт Панкрас» и старата свещеническа къща. Когато пристигна, всички от трупата бяха заети. След закуска бяха издигнали сцената с декорите и се готвеха да я използват, надявайки се, че няма да вали сняг, за да порепетират пиесата си. Хората тичаха насам-натам. Корбет огледа сцената и беше очарован от начина, по който тя разбуждаше въображението. Грубо направена рисунка показваше обладания от нечист дух гадаринец в зелена коприна, воден на позлатена верига от баща си, облечен в жълто. Следваха още сцени от живота на Иисус: слепец и неговият слуга, натъкмени в червена и сива коприна, зад тях седеше парализиран човек в оранжево, апостолите, които се изкачват по планината Синай към Сина Божи, възцарен в слава. В другия край на декора се виждаше страховита сцена от ада, изобразяваща стръмна скала, на чийто връх имаше обвита в пламъци кула. От кулата бълваха кълба черен дим, а от тях се подаваха главата и тялото на Луцифер. Огнени пламъци изригваха от устата му, а в ръцете си той държеше пепелянки и усойници. Корбет го разгледа, после се приближи до трупата, която се беше събрала около Ликуващия, стъпил на обърнато буре с парче пергамент в ръка.