Гроскот въздъхна.
— Острието — прошепна. — Умолявам те…
Корбет махна камата си.
Тялото на Гроскот се отпусна. Заотдръпва се заднишком, докато не стигна вратата, после се смъкна ниско, притиснал с ръце корема си, коленете му стърчаха. Гледаше страхливо Корбет.
— Казвам се Едмънд Гроскот — повтори той. — Издирват ме мнозина шерифи, градски управници и управители на пристанища. Списъкът на престъпленията ми е толкова дълъг, че всеки би се уплашил. Навремето бях писар, сър Хю, така се казваш, нали? Е — продължи той, без да дочака отговор, — на три пъти прибягвах до закрилата на църквата. Затова, мастър кралски писарю, заловят ли ме пак, ще ме обесят. Роден съм в Норфолк в добро семейство, ходих на училище, бях прилежен с книгата, но се подхлъзнах и тръгнах по пътя на злото, както рибата се гмурка във водата или птицата полита в небето.
— И? — попита Корбет.
— Станах прицел на един venator hominum.
— Хюбърт Фицърс.
— Самият сатана е той — озъби се Поклонника. — Той е ужасен човек, сър Хю. Не знаеш какво е да си преследван ден и нощ от мъж, който е като сянка, чието лице никога не можеш да видиш. Така че във всеки хан, в който влезеш, във всяка кръчма, която посещаваш, който и пазар да прекосиш, никога не знаеш дали той не е там и не те причаква. Славата му е ужасяваща. Ще те залови, върже и предаде, за да те обесят.
Корбет приклекна до уплашения мъж.
— Но Хюбърт Монаха изчезна — заяви писарят. — Присъединил си се към «Веселяците» на миналогодишния Ден на мъртвите. В продължение на повече от година онзи venator hominum не се е показвал. Изчезнал е внезапно, нали така?
— Не се криех от него — отговори уморено Гроскот, — а от останалите, от членовете на бандата, с която откраднахме малко сребро и аз го разпределих, но според тях по доста несправедлив начин. Няма значение, реших да изоставя греховния си живот и се присъединих към «Веселяците». Бях щастлив, че стана така. Една нощ отидох в кръчма. Налях се с ейл до пръсване. Излязох, за да се облекча. Усетих кама, като твоята, сър Хю, опряна на врата си. Притиснаха ме до стена, лицето ми беше прилепено до зида, и един дрезгав глас зашепна в ухото ми. Зададе ми куп въпроси. Не съм ли аз Едмънд Гроскот? Не съм ли един от «Веселяците»? Не съм ли извършил в този или онзи град това или онова престъпление? Нямаше как, трябваше да призная. «Знаеш ли кой съм?» попита гласът. Бях скован от страх. «Аз съм Хюбърт Фицърс» продължи гласът. «Всевиждащия, venator hominum. Ти, мастър Гроскот, си мой пленник. До седмица ще те обесят.» Заеквайки, помолих за милост. — Поклонника разпери ръце. Погледът му беше изпълнен със страх. — «Обесването ти не е толкова належащо, мастър Гроскот», прошепна гласът. «Искам само сведения за „Веселяците“ и Ликуващия. Идвал ли е в лагера един прокажен?» Бях виждал един прокажен и му го казах. Фицърс ми нареди да ида в кръчмата на другата вечер по същото време и да му кажа всичко, което знам. Така и направих.
— И какво знаеше?
— Сър Хю, много странници влизат в лагера. Подозирах, че този мъж е пътуващ артист или циганин, мошеник, който се прави на прокажен, за да проси милостиня. И други го бяха забелязали. Опитах се да понауча още нещо. Видях как се усамотяваха с Ликуващия. Отидох в кръчмата и го разказах на Фицърс. Поговорихме в един мрачен ъгъл. Даде ми една монета и повече не съм чул нищо за него.
— Повече не те ли потърси? — попита Корбет.
— Не, сър Хю.
Корбет се изправи на крака, извади монета от кесията си и я подхвърли на Поклонника, който я сграбчи.
— Сър Хю, какво да правя сега?
— Ако бях на твое място и исках да остана жив — заяви Корбет, — щях да избягам от «Веселяците». Бягай колкото е възможно по-бързо. Въпреки снега. Помъчи се да стигнеш Лондон. Поискай убежище в църквата «Сейнт Майкъл» в Корнхил. Кажи на шерифа и помощниците му, че правиш това по заръка на сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат. Ако останеш там, мастър Поклоннико, може и да получиш помилване. Ако ли не, залагам бъчва вино, че Всевиждащия ще те залови, ако не за да те убие, то за да ти зададе още въпроси…
Беренгария стоеше в южния трансепт на «Сейнт Алфидж». С плътно увит около себе си плащ, тя топлеше ръцете си на светилниците, запалени пред статуята на саксонски архиепископ, който скръбно се взираше в нея. Независимо от това Беренгария се чувстваше добре. Отец Уорфелд беше мъж като всички останали. Беше й дал удобно жилище в прекрасно наредената си къща, тогава защо й беше да бърза да се връща при лейди Аделиша? Беренгария вече беше взела решение. Имаше достатъчно заделени пари, за да се сбогува завинаги с лейди Аделиша. Може би щеше да получи някоя и друга пара от нея и щеше да си потърси късмета другаде, а кое място е по-подходящо от къщата на един свещеник? Отец Уорфелд може и да беше духовно лице, но имаше същите желания и апетити като всеки друг мъж. Само как я беше погледнал за първи път, закачливо, с ъгълчето на окото си, езикът облиза устните му, как слагаше ръка на рамото или на ръката й! Напълно уверена в силата си, Беренгария, с присъщото си кокетство, беше пърхала с клепки и уловила Уорфелд в копринената си паяжина. Разбира се, оставаше още един въпрос. Уорфелд й беше признал, че е разказал на онзи душещ навсякъде писар за тайните срещи на Беренгария със сър Рауф в Суитмийд. Как често я виждал покрита с плащ и със спусната качулка. Беренгария беше прикрила яростта си зад усмивка и приела оправданията на отеца, че е трябвало да разкаже всичко на Корбет. Бил под клетва. Е, рече си тя и се понапери, някой път може би щеше да се наложи и тя да разкаже някому за добрия свещеник.