Беренгария беше със свещеника, когато започна отслужването на сутрешната литургия. Тъкмо щяха да си тръгват от църквата за закуска, когато Дерош дойде при свещеника по някаква работа. Отец Уорфелд й беше обещал посещение на някоя хубава гостилница извън града и макар че тя се нацупи кокетно, свещеникът реши да се срещне с Дерош и я помоли да изчака тук до завръщането му. Беренгария се вгледа в измъченото лице на светеца, после тръгна покрай стените и заразглежда стенописите. Художникът беше пресъздал живо жестока сцена от ада, изобразяваща поле, претъпкано с мъже и жени от всяка възраст, проснати голи, приковани с железни гвоздеи към земята, гърчещи се в страшни мъки. Между тях ходеха демони и ги бичуваха с камшици. В друга част на стенописа, жертвите бяха проснати по гръб, а змейове, змии и жестоки гадини забиваха проблясващи игли в телата им, преди да ги разкъсат. Някои от озовалите се в ада тела висяха провесени за крайниците си на нажежени вериги, други бяха напъхани в нажежени до червено горещи тенджери или нанизани на шишове и печени над огньове. В следваща сцена страшен дим обвиваше някаква къща, наблизо в казани с разтопен метал потапяха човешки същества, голи мъже и жени летяха из въздуха като огнени искри. Зашеметена, Беренгария продължаваше да разглежда. Не чувстваше вина от собствените си прегрешения, докато разглеждаше окаяниците, които щом не можеха вече да търпят адската жега, скачаха в ледени реки. В средата на стенописа зееше адската паст, обширен кладенец, от който излизаха мехурчета и черни пламъци, към които орда зли демони влачеха безброй окаяни души и ги блъскаха с люспести камшици и огнени езици.
Беренгария потрепери и се върна при светилниците. Църквата беше стара. Отец Уорфелд й беше разказал, че е съществувала още преди пристигането на норманите. Беренгария не знаеше кои са норманите, вместо това се съсредоточи върху пръстите си. Отец Уорфелд казваше за тях, че са дълги, слаби, елегантни и красиви, и това я ласкаеше. Гледаше пръстите си, замислена за бъдещето. Имаше планове и още как. Знаеше повече, отколкото онзи писар с проницателния поглед, който се вреше навсякъде и все разпитваше. Можеше да бъде търпелива, защо тогава да не поизчакат и останалите, особено следващите й жертви? Всички те трябваше да почакат, макар да беше намекнала какво й е известно. О, да, когато всички трябваше да се съберат в Суитмийд миналата вечер, беше показала истинската си природа! Припомни си думите, казани й от един войник: «Понякога е най-добре да извадиш меча си само наполовина, нека врагът ти да види металния му отблясък.» Така и направи!
— Беренгария, Беренгария!
Веднага се извърна. Като изключим светлината на свещите, останалата част от църквата тънеше в мрак.
— Беренгария?
— Кой е? — Беренгария излезе от трансепта и отиде в нефа. — Кой ме вика?
Зад гърба й дойде шум и тя се обърна. При приближаването на обгърнатия от плащ силует, усмивката на Беренгария се стопи. Понечи да побегне, отвори уста да изкрещи, но примката се уви бързо около врата й и дъхът й секна, кръвта нахлу в ушите й. Хватката се затягаше и Беренгария скоро се задуши.
Корбет и другарите му пристигнаха в Мобисон сутринта, когато градските камбани призоваваха вярващите за последната сутрешна служба. Уендовър и група от стражите се бяха настанили пред стъпалата на главния вход на господарската къща. Корбет им нареди да отворят вратата и да изчакат отвън, докато не ги повика. Уендовър направи опит да завърже разговор с новодошлите, но Корбет го отпрати с рязко махване на ръка и накара Ранулф и Чансън да побързат нагоре към мрачната зала. Щом влязоха, Корбет тръшна вратата зад себе си и се облегна на нея.