— Да, сър Хю. Унизително е, нали? Вземаше монета или гривна, някоя дреболия и си мислеше, че няма да забележа.
— Защо? — попита Корбет.
— Не знам, сър Хю. Може би такава му е природата. Може да е бил като Беренгария и да е спестявал пари — бели пари за черни дни.
— Затова ли си е тръгвал първи?
— Именно затова, сър Хю. Крадеше и се измъкваше. Когато се събуждах, вече нямаше кого да обвинявам. Всеки път ми се искаше да го обвиня, но така и не го направих. Може би е било от гордост. Страстта ни, сър Хю, беше като огъня: пламна силно, после пламъците угаснаха и след тях не остана друго освен студена пепел — лейди Аделиша замълча. — Сър Хю, какво ще стане с мен?
— Мистрес, случаят така се обърка, че никой съдия няма да седне и да го изслуша. Но тук има зло, което аз трябва да изтръгна от корен.
Корбет се сбогува, все така потънал в собствените си размисли. С Ранулф се облякоха добре срещу студа и зачакаха Чансън, който дойде от Мобисон и каза, че не са открили нищо ново. Възседнаха конете и поеха през полето към града. Поради разведряването на времето всичко живо бе наизлязло на открито. Всички зловредни твари, всички измамници и мошеници, нароили се из кралския град Кентърбъри, бяха плъзнали навсякъде за лесна плячка. Смесваха се с богатите, облечени във вълнени мантии, плътно обвити около издутите им шкембета. Из улиците се тълпяха поклонници, бледи и посърнали от дните въздържание, изгарящи от желание коледните пости да приключат, за да оставят сухия хляб и възсолената вода и да празнуват с вино, топъл хляб и сочни късове месо. Наскоро освободен от подземието на замъка, пиян затворник стърчеше в каруца, размахваше веригите на ръцете си, просеше милостиня и подигравателно даваше наставления за последната си воля и завещание.
— На ония в дупката — спомена той другарите си от затвора, — оставям огледалото си и ласките на жената на тъмничаря. На замъка оставям завесите си, изтъкани от паяжини. На другарите си, които зъзнат нощем, приковани към стените, завещавам удар по окото. На бръснаря си оставям кичури от косата си. На обущаря си — дупките в обущата си. На шивача — овехтелите си гащи…
Дрезгавият глас беше насъбрал кръчмарските гуляйджии, които не изпускаха от ръка греяното си вино и печените кестени. Скупчиха се около него и го засипаха с ругатни, докато окаяникът просеше и умоляваше за дребни монети, та като се върне заедно с приятелите си в затвора и те да отпразнуват раждането на Христа с малко топлина. Корбет му даде няколко монети и отмина. Стигна до кръстопът и видя «Веселяците», които минаваха тържествено през Кентърбъри, за да известят за предстоящото си грандиозно представление. Ликуващия беше наел група предрешени като дяволи актьори, до един натъкмени във вълчи, еленски и овчи кожи и разкрасени с овчи глави и пера, под които се люлееха кравешки и овчи хлопатари, издаващи оглушителен шум. В облечените си с дълги ръкавици ръце държаха горящи цепеници, от които се издигаше дим и пръскаха искри. Народът се скупчи около тях. Ликуващия поспираше коня си и разясняваше как актьорите щели да дават представление тук и там и как щели да представят историята на Христос и неговото въплъщение сред човеците.
Корбет пришпори коня си. Ушите му бяха проглушени от кресливата суматоха, грубия кикот, дрънченето на желязо, камбанния звън, фалшивото скрибуцане на цигуларите, подвикванията на уличниците, които си търсеха клиенти. Продавачите на висок глас хвалеха стоките си, а в същото време из улиците отекваше гръмовният глас на прегърбен, облечен в черно доминиканец, който произнасяше проповедта си. Проповедникът стоеше, вдигнал пръст към небето, на острото му лице очите горяха, носът му сечеше въздуха. Двамина комарджии спореха пред вратата на една кръчма и виковете им отекваха навсякъде. Скитник ругаеше колкото му глас държи, докато буташе дресираната си мечка в ръчна количка и търсеше място, където животното да потанцува. Помощник-шерифите разблъскваха тълпата с тоягите си, завършващи с железни накрайници. Корбет имаше чувството, че участва в чудноват карнавал. Главата му се замая, почувства се объркан. Изруга, когато някакъв поклонник пресече внезапно пътя му, за да се присъедини към кавгата между съдържател на публичен дом и негов клиент, който твърдеше, че са го измамили. Нестабилен на седлото си, Корбет дръпна юздите и слезе от коня. Беше му дошло до гуша, трябваше му почивка. Изведе коня от улицата към спокойния двор на кръчмата «Райските порти». Конярите се втурнаха да се погрижат за конете. Корбет ги остави и влезе в ароматния, мек полумрак на голямата зала. Умишлено пренебрегна блесналия, приканващ поглед на куртизанката, застанала на входа с малка китка зимни билки в облечената си с ръкавица ръка. Веднага след вратата знак указваше посоката към «Изписаната изба». Пред стълбите двама мъже, всеки с по една невестулка в ръце, подвикваха към куртизанката да се присъедини към тях долу.