Корбет им разказа накратко за каните с вино, оставени пред стаята му. Ранулф тихо изруга, побиха го тръпки и той настръхна, цял скован от страх. Хвърли загрижен поглед през рамо към Чансън, който пазеше при вратата. В действителност Ранулф гореше от желание да се махне оттук. Искаше да е далеч от ширналите се, пусти и засипани със сняг поля, от покритите с лед, изровени горски пътища, пустеещите, призрачни равнини, абатството и каменните му галерии с танцуващи светлини и мержелеещи се сенки. Погледна към отпусналия се на стола си и загледан в огъня Корбет.
— Господарю — надвеси се Ранулф, — винаги си ме предупреждавал за времето, изгубено за взиране в пламъците на огъня.
Корбет се изправи и засмя.
— Този път няма, Ранулф, само… — на вратата се почука и той замълча.
Влезе кръчмарят с подноси, отрупани с хляб, парчета свинско и горещ сос с подправки. Корбет и другарите му се настаниха около масата. Нахраниха се мълчаливо. Чансън предложи да попеят, но Ранулф не му отговори и шегата на служителя от кралските конюшни увисна във въздуха. Корбет понечи да се върне обратно на високия си стол, но на вратата отново се почука и отново влезе кръчмарят.
— Имам съобщение за теб, сър. Дойде един амбулантен търговец долу в кръчмата, пита за мен, пъхна това в ръката ми и изчезна.
Корбет взе стегнато завързаното парче мръсен пергамент. Предусети заплахата, която то криеше. Приближи свещта, разви пергамента и зачете разкривения почерк.
Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, изпраща официално предупреждение: кралски пратенико, върви си.
Глава тринадесета
Tempus erit quando fratre loquetur.
Ще дойде време, когато брат с брата си ще говори.
Безочливата заплаха събуди у Корбет гняв. Той тикна пергамента в ръката на Ранулф.
— Изгори го! — прошепна. — Прочети го, Ранулф, после го изгори!
Блъсна стола си назад. Известно време кръстосва из стаята и се опитваше да подреди мислите си.
— Няма да си ида! — каза Корбет. — Няма да бягам! Кълна се, Ранулф, Чансън, че ще видя Хюбърт Фицърс увиснал на бесилото! Имам необходимата ми власт — засмя се горчиво. — Трябва ми само доказателство, което да свали маската му, искам да разкрия измамите му и да видя истинското му лице.
Върна се и седна на стола, протегна крака и се помъчи да се отпусне. След малко каза на Ранулф да отвори чантата с писарските му принадлежности и набързо продиктува кратка бележка на парче пергамент. Сложи й печат от восък, размекнат на пламъка на свещта и силно притисна към него пръстена си.
— Чансън, отнеси го на писарите в кметството. Искам от тях някои записи.
— Относно какво? — попита Ранулф.
— Ти спомена causa omnis — причината за всичко — рече Корбет. — Аз го наричам radix malorum omnium — коренът на всяко зло. Историята започва с ужасното нападение над малко имение в лето Господне 1272-ро. Искам да науча повече за хората, живели там.
— Защо, господарю?
— Няма особена причина — Корбет се надвеси над масата и се загледа в Ранулф. — Само предчувствие, подозрение.
— Ами Уендовър? — попита Ранулф. — Възможно ли е той да е убиецът?
— Уендовър — Корбет поклати глава. — Уендовър може да държи Манастирската карта. Може и да поназнайва нещо. Но дълбоко в себе си подозирам, че е просто грубиян, самохвалко, дребен крадец. Няма да се изненадам…
— От какво? — попита Ранулф.
— Няма да се изненадам, ако мастър Уендовър реши да избяга! По всичко личи, че здраво се е уплашил. Пък и нали все пак някой се опита да го убие в Суитмийд манър, или поне аз мисля така. Няма значение — Корбет се изправи. — Ранулф, уреди сметките с кръчмаря. Чансън, занеси бележката в кметството. Ще се срещнем в абатството «Сейнт Огъстин».
Корбет събра вещите си и слезе в калдъръмения двор. Конярите изведоха конете им, двамата с Ранулф напуснаха «Райските порти», и поеха по тесните улички, обгърнати в мрак. Хлопваха се врати, от прозорците долиташе смях. Стигнаха до главния път и спряха, за да направят път на погребална процесия, обкръжена от пламъчетата на свещите и струйки дим от тамян. Носеха се песнопения и молитви. Корбет беше нащрек. Видя проститутка с крив нос, боядисани в червено устни и мрачни, тъмни очи. Беше се нагласила в рокля, обточена с кожа, воал забулваше лицето й. Стоеше на прага на една кръчма до сводника си, който се представяше за мастър Пудинг. Корбет бавно продължи да язди. Тълпите оредяваха, из магазините се правеха последните покупки. Управителите на пазарите и стражите имаха много работа. Поклонници, някои накичени с медальони от всички посетени от тях гробници, бързаха отчаяно да стигнат до катедралата, преди вратите й да хлопнат за вечерната служба. Корбет се почувства поуспокоен. Трескавото безпокойство и острото усещане за опасност го бяха напуснали. Трябваше да открие и улови хлабавата нишка от изтъканото от лъжи платно пред него, защото при толкова много лъжи беше неизбежно да няма и някой пропуск. Трябваше да го открие, да нанесе там удара си, да измъкне нишката и останалото щеше само да се разплете.