Корбет отблъсна стола назад, взе плаща си, уви се в него и легна на леглото. Взираше се в стената и се питаше как да постъпи. Спомни си трупа на замръзналия просяк, а след него стих от псалм, който беше пял по време на вечернята, за Бог, който призовал всички човеци, светци и грешници, на вечеря. Може би и той трябваше да стори така? Прошепна кратка молитва и унесен в мисли за Мейв, заспа дълбоко.
Капитанът на градската стража на Кентърбъри Уендовър беше твърдо решен да се отдалечи колкото може повече от родния си град. Беше завладян от ужас. Съзнаваше, че връзката му с лейди Аделиша ще му струва службата, щом онзи любопитен писар приключеше със задачата си. Сър Уолтър Касълдийн му даде ясно да разбере. Щяха да му зададат няколко въпроса, ако отговорите му не бяха задоволителни, щяха в крайна сметка да го освободят. Тогава щеше да се превърне в поредния бедняк без земя, който се скита из улиците на Кентърбъри и отчаяно търси как да си изкара прехраната. Паднеше ли, какво падане щеше да е само! Какъвто беше скандалджия, Уендовър си беше създал много врагове из града. Разчуеше ли се, че е в немилост, всички щяха да се нахвърлят върху него и не можеше да очаква почти никаква милост или съчувствие. Лейди Аделиша нямаше да иска да има нищо общо с него. Беше го използвала и после край! Къде другаде му оставаше да иде? Пък и явно лейди Аделиша бе разбрала, че е крадец, че задига това-онова, по някоя и друга монета от кесията й, докато спи, след като са се любили в «Игра на дама». Дали щяха да го задържат и разпитват? Безименен ужас разкъсваше Уендовър, всеобхватен страх, който го накара да пие повече от обикновено. При всяко излизане от «Игра на дама» поглеждаше през рамо, убеден, че го наблюдават. Реши да бяга. Предишната вечер опакова вещите си и прибра кесиите с дребни монети от тайните им скривалища. На съмване, след отварянето на градските порти, взе коня си от конюшнята и се запъти към Западната порта. Щеше да иде в Лондон. Имаше там роднини, които може би щяха да го приютят, докато си намери нова служба.
Като излезе на Уитстейбъл Роуд, Уендовър се поуспокои. Присъедини се към двамина, които въпреки времето, бяха решили да пътуват. Спътниците прекосиха река Стур и тръгнаха към църквата «Сейнт Дънкан». На това място Уендовър реши да излезе от главния път и да поеме по обградените от дървета селски пътища, които накрая щяха да го изведат на пътя за Лондон и сигурността. Изненада се колко бързо и лесно успя да се измъкне и увереността му порасна. Камата и мечът му бяха пристегнати на бойния колан. Кесията му с монетите беше скрита, а дисагите му — пълни. Успокояваше се, че скоро ще си намери нова служба. Остави коня си да върви спокойно по горския път, понеже от изпитите вино и ейл предишната вечер беше махмурлия. Изведнъж конят му спря и зацвили, заудря с копита по леда. Уендовър погледна разтревожен, но се оказа късно. Мрачен, облечен в черно силует му беше препречил пътя с вдигнат и насочен вече арбалет. Перестата стрела изсвистя във въздуха и удари Уендовър в рамото. Той изкрещя от ужасната болка, под него конят му риташе, после Уендовър припадна и се свлече от седлото.
Когато дойде в съзнание, Уендовър реши не просто че се е запътил към ада, а че вече е в самия ад. Болката в лявото му рамо беше изгаряща. Погледна с ужас към тъмночервената рана, от която все още стърчаха перата на стрелата. Усети слабост и вкуса на кръв в устата си. Замръзваше. Беше съвсем гол, възседнал коня си, ръцете му бяха вързани на гърба. Някой държеше юздите. Уендовър примигна и загледа дебелата, груба примка около врата си. Силуетът се обърна. Уендовър простена невярващо при гледката на черната качулка, маската, прорезите за очите, носа и устата. Прокле собствената си глупост. Сигурно са го проследили от Кентърбъри. Прехапал устни от пристъпите на болка, които го връхлитаха, Уендовър се огледа. Дисагите му бяха изпразнени, а дрехите му — нарязани на парчета.