— Милост! — прошепна той.
Силуетът остана безразличен, потупваше леко коня по врата.
— Милост, мастър Уендовър, за теб ли милост? Бил си там, когато са обесили брат ми. Няма да бъда милостив. Можеш обаче да си откупиш живота. Ще срежа въжетата и ще те оставя да си вървиш, ако ми дадеш Манастирската карта, открадната от сър Рауф.
— Не е у мен! — простена умолително Уендовър. Примигна при движението на коня. Болката в лявото му рамо беше непоносима. Вече усещаше режещия студ, снегът, който падаше от клоните над него, зимният вятър, който хапеше плътта му.
— Манастирската карта! — настоя гласът.
Уендовър преглътна кръвта, насъбрала се в гърлото му.
— Не е у мен, Господ ми е свидетел, не е у мен. Мога…
— Не, не можеш — прекъсна го гласът. — Ти си подлец, Уендовър. Е, добре — силуетът отстъпи. Уендовър беше сигурен, че е познал гласа. — Аз трябва да вървя по моя път, а ти по своя.
Зловещият силует задмина Уендовър, удари коня по задницата и спря, загледан как капитанът рита и се съпротивлява, докато голото тяло продължаваше да виси и слабо да се гърчи на края на грубото кълчищено въже. Чак тогава Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, тихо изчезна, загърбил ужасната сцена с обесения.
Корбет седеше в трапезарията на къщата за гости. Стана рано, изми се, преоблече се, отиде на утренята, последвана от Светата литургия. После се разходи из абатството, сякаш изучаваше различните му архитектурни стилове. В действителност слагаше в ред мислите си и потвърждаваше заключенията, до които беше стигнал предишната вечер. Върна се в трапезарията за закуска, а Чансън и Ранулф се присъединиха към него. Тъкмо щеше да тръгва, когато пристигна сър Уолтър Касълдийн със свита от градски стражи. Кметът влезе в трапезарията, свали ръкавиците си и отметна назад плаща си, докато разказваше на Корбет новините. Група дървари, излезли за подпалки, бяха открили голия труп на Уендовър да виси на един бряст на горски път, който водел за Лондон. Вещите му били разхвърляни наоколо, дисагите разпорени, дрехите нарязани, а конят му търсел трева под снега.
Корбет покани с жест Касълдийн да седне, но кметът поклати глава и направи знак на Корбет да излезе от трапезарията.
— Който и да е убиецът — Касълдийн се приведе, впил очи в Корбет, докато бършеше лицето си от потта, — той преследва и нас, сър Хю. Какво да правим?
— Какво да правим ли? — Корбет сложи ръка на рамото на сър Уолтър и го поведе по калдъръмения двор. Шумът от разговорите на градските стражи, виковете на послушниците и цвиленето на конете заглушаваше разговора им. — Сър Уолтър, дойдох, за да намеря истината, но ти не ми я каза.
— Какво искаш да кажеш, сър Хю?
— През 1272 година — отвърна Корбет, — годината, в която се е поминал покойният ни крал, тук, в Кентърбъри, както и в други градове избухнали размирици. Имението на Хюбърт Фицърс и неговия полубрат Адам при Мезон Дийо е било нападнато и плячкосано. Избили са всички в къщата. Кажи ми, сър Уолтър — Корбет приближи лице, — както ще отговаряш пред Бог, а и пред краля, за живота си: беше ли сред нападателите на имението?
— Сър Хю, как смееш?
Корбет сграбчи ръката на мъжа.
— Със стражи или без, сър Уолтър, ще те завлека до църквата на абатството, чак горе на стъпалата пред олтара. Ще взема и някои от добрите монаси, за да свали дарохранителницата и Библия. Ще сложа ръката ти на тях и ще те накарам да се закълнеш, че не носиш никаква вина за това престъпление.
Лицето на Касълдийн пребледня. Прехапа горната си устна, погледът му шареше безцелно, горко се каеше, че е дошъл дотук и се е срещнал с този непреклонен и проницателен писар.
— Ще ти кажа — Корбет продължи с дрезгав шепот, — че не си бил сам, сър Уолтър. Рауф Деконте също е бил замесен. Така е, нали?
Касълдийн понечи да отговори. Корбет го спря, притиснал с пръсти устата му. Този път Касълдийн не трепна.
— Не ме лъжи, сър Уолтър. По отношение на теб имам много за казване, а имам и за какво да те съдя. Извършил си престъпления, за които трябва да отговаряш и така ще бъде! Кажи ми сега, истината ли казах?
Касълдийн се олюля. Лицето му беше бяло като сняг, изглеждаше състарен и измъчен. Корбет разбра, че този скрит грях трябва да е тормозил търговеца от години.
— Бях там — сър Уолтър се извърна, сякаш не можеше да понесе погледа на Корбет. — Двамата с Рауф Деконте бяхме млади. Законът и редът не се зачитаха. Из полето вилнееха шайки разбойници. С Деконте бяхме толкова настървени да намерим и да си проправим собствен път, че се присъединихме към такава шайка. Повечето от онези хора сега са мъртви. Отидохме до имението на Фицърс. Отидохме, за да плячкосваме, да отмъкнем добитъка и толкова. Но на път за там, Боже прости ни, се отбихме в една кръчма и всички бяхме мъртво пияни. Стигнахме имението по тъмно. Мислех си, че ще влезем, скрили лицата си, и ще вземем, каквото ни трябва. Но от ейла кръвта ни беше кипнала. Втората жена на Фицърс беше много хубава. Кълна се, сър Хю, и съм готов да положа клетва за думите си, опитах се да се намеся, но не ме послушаха. Качих се на коня си и се махнах. Скрих се сред дърветата и видях какво се случи: писъците, пламъците. Мислех, че всички са избити. Повече не се събрах с тази шайка, и Бог ми е свидетел, никога повече не съм проговорил на Деконте — Касълдийн сви рамене. — Поне не и като негов приятел.