- Ти! - отвърна тя и чаршафът напълно се смъкна, когато плъзна крак върху него.
- Това не е някаква шега, нали? Всичко е уредено? Гостите са поканени?
Тя откъсна устни от врата му.
- Само семейството Хендерсън. И родителите ми, имам предвид. Не съм организирала някакво пищно тържество без знанието ти.
Той закри лицето си с ръка.
- Не мога да повярвам, че си го направила.
- О, Иън, любими, моля те, недей...
- Не мога да повярвам, че..
- Нали още ме искаш, нали, скъпи? - Гласът й, потреперващ и леко умолителен, издаваше повече съмнение, отколкото всъщност изпитваше Ейвис. Никога не й бе минавало през ум, че Иън може да си промени решението.
- Знаеш, че е така... Просто...
- Искаш да си сигурен, че ти си главата на семейството. Естествено! Знаеш, че те смятам за великолепен. И ако имахме повече време, щях да чакам, колкото пожелаеш, Иън, не се сърди, любими, моля те. Само защото толкова много искам да бъда госпожа Радли.
Тя притисна носле към неговия нос и разтвори широко сините си очи, за да потъне той в тях.
- О, Иън, скъпи, толкова много те обичам.
Отначало той не бе казал нищо, само се бе оставил на целувките й, на нежните думи, прошепнати умолително, на деликатното докосване на ръцете й. После бе усетила как той бавно омеква.
- Само защото много те обичам, скъпи прошепна и докато му се отдаваше, докато бавно губеше разсъдък, а телата им го връщаха обратно във властта й, след като „Спящия звяр“ се бе събудил, малка частица от нея със задоволство отбеляза, че колкото и трудно да бе понякога, с интелигентност, чар и малко късмет, Ейвис получава винаги получава своето.
Беше се държал малко странно на сватбата. Знаеше, че така мисли майка й. Беше разсеян, понякога не чуваше какво му казват и хапеше нокти, което бе крайно неприемлив навик за възрастен мъж. При положение че бяха са осем човека и че той бе офицер все пак, бе сметнала неуместна изключителната му нервност.
- Не го мисли - бе казал баща й. Всички младоженци изглеждат като осъдени до живот.
Майка й го бе ударила леко по рамото и се бе опита да се усмихне окуражително с начервените си устни.
Дийна се цупеше. Бе облякла син костюм, толкова тъмен, че изглеждаше почти черен, а когато Ейвис се оплака от това, майка й бе казала да не обръща голямо внимание.
- Много е трудно за нея, понеже ти се омъжваш първа - бе прошепнала тя. - Разбираш ли?
Ейвис разбираше. Отлично.
- Още ли ме обичаш? - попитала го бе тя след това.
Родителите й бяха платили вечерята за всички и една нощувка в „Мелбърн Гранд“. Майка й бе заплакала тихичко на масата и шепнешком й бе споделила точно когато с Иън бяха решили да се оттеглят, че всъщност не е толкова зле че може да й е по-лесно, ако първо изпие една-две чаши. Ейвис се бе усмихнала - усмивка, която бе успокоила майка й и разгневила ужасно сестра й, на която тя сякаш казваше, че ще го направи: ще стане жена преди нея. Дори се бе изкушавала да каже на сестра си, че вече го е направила предната вечер, но както се държеше напоследък Дийна, сигурно щеше да го сподели с майка им, а само това й трябваше.
- Иън? Обичаш ли ме още, след като вече съм просто госпожа Радли?
Бяха стигнали до стаята. Той затвори вратата зад нея, отпи още една глътка бренди и разхлаби яката си.
- Разбира се - отвърна той. Сякаш не приличаше много на себе си в този момент. Придърпа я към тялото си и забързано плъзна длан отвътре по бедрото й. - Обичам те до полуда, скъпо мое момиче.
- Прощаваш ли ми?
Вниманието му вече бе заето с друго.
- Разбира се. - Спусна устни към шията й и леко я захапа. - Казах ти. Просто не обичам изненади.
- Май ще се извие буря. - Джоунс Уелсеца погледна барометъра, закачен отстрани до вратата на столовата, запали нова цигара и престорено потръпна. - Усещам я вътре в мен. Такова напрежение - ще избие нанякъде, нали?
- Какво мислиш, че беше това сутринта? Шотландска мъгла ли?
- Наричаш онова буря? Това беше пръдня в чаена чаша. Говоря за истинска буря, момчета. Бясна като ядосана жена, от която ти настръхва косата и която ти отмъква и разкъсва панталона, преди да успееш да кажеш: „О, стига, скъпа. Нарекох те с нейното име само на майтап“.
От няколко различни хамака се разнесе гръмогласен смях. Никол, легнал в своя, чу звука, който напомняше за далечен предвестник на бурно небе. Джоунс имаше право. Щеше да има буря. Чувстваше се напрегнат, нервен, сякаш е изпил твърде много чаши арабско кафе. Или поне си казваше, че е заради бурята.