На палубата се бяха оформили обичайните вече групички и близки кръгове и всички бъбреха оживено, а мъже явно временно не се притесняваха от липсата на определена йерархия и ранговете. „Какво толкова?“, помисли Хайфийлд, когато една от служителките на женския корпус го бе попитала дали иска да бъде наложено „подходящо разделение“. Това плаване вече бездруго бе необикновено.
- Колко време е нужно, за да бъде презареден с гориво „Виктория“, капитан Хайфийлд?
До него седеше една от пътничките, дребна на ръст жена от женския отряд на Кралските военноморски сили, с която Добсън го бе запознал половин час по-рано. Тя беше дребна, тъмнокоса и много сериозна на вид, и толкова надълго и нашироко го бе разпитвала за техническите детайли на кораба му, че той се изкушаваше да я попита дали не шпионира за японците. Но не го направи. Някак си не му приличаше на жена с чувство за хумор.
- Знаете ли какво? Не мисля, че мога да ви кажа веднага - излъга той.
- Малко повече, отколкото е нужно на момчетата - измърмори под нос доктор Даксбъри и се разсмя.
Като признание за търпението им в трудната ситуация е водата капитан Хайфийлд бе обещал на всеки от екипаж допълнителна глътка ром. Само за да загреят за вечерта, бе обявил той под бурни овации. Подозираше обаче, че доктор Даксбъри се е снабдил с повече от полагаемата дажба.
„Какво толкова?“, отново си помисли той. Скоро щеше да си тръгне. Кракът толкова го болеше тази вечер, че сам се замисляше за допълнителна дажба. Ако положението с водата беше по-различно, щеше да го сложи във вана със студена вода - което донякъде облекчаваше болките, - но вместо това го очакваше поредната безсънна нощ.
- Служили ли сте редом с някои от американските самолетоносачи? - попита жената от флота. - Ние бяхме заедно с „Индиана“ в Персийския залив и трябва да отбележа, че тези американски кораби са доста по-добри от нашите.
- Значи знаете много за корабите, така ли? - попита доктор Даксбъри.
- Естествено - отвърна тя. - Служила съм във флота четири години.
Доктор Даксбъри сякаш не беше я чул.
- Приличате ми малко на Джуди Гарлънд. Някой казвал ли ви го е? Гледали ли сте я в „Аз и моето момиче“?
- Опасявам се, че не.
„Ето че пак се почва“, помисли си капитан Хайфийлд. Вече бе изтърпял няколко вечери със заместващия си лекар и поне половината бяха свършвали с ужасното му припяване на разни весели песнички. Толкова много говореше за музика и толкова малко за медицина, че Хайфийлд се запита дали флотът не е трябвало да провери по-внимателно документите му, преди да го вземе на служба. Въпреки съмненията си, той не бе поискал да има втори лекар на борда, както би направил при предишни плавания. Осъзна, с пристъп на угризение, че разсеяността на доктор Даксбъри го устройваше идеално: не му трябваше някой съвестен лекар, който да задава всякакви въпроси за крака му.
Хвърли последен поглед на веселбата пред масата му; оркестърът бе засвирил бърз шотландски танц и момичетата се въртяха и подвикваха весело със зачервени лица и пъргави крака. После погледна към Добсън и капитана на пехотинците, които си приказваха с капитана на летците, застанали близо до спасителните лодки. Беше си свършил работата. Те можеха да поемат нататък. И без това никога не си беше падал по танците.
- Извинете ме - каза той, докато се надигаше с усилие от мястото си, - трябва да се погрижа за нещо важно. След което се оттегли.
- На Джийн щеше много да й хареса обади се Маргарет. Седнала в удобния стол, който Денис Тимс бе качи, тук от офицерската столова, наметната с лек шал върху раменете, тя направо сияеше. Един добър сън и оздравяването на Мод Гон значително бяха повдигнали настроението й.
- Горката Джийн - каза Франсис. - Чудя се какво ли прави.
Ейвис, малко встрани от тях, танцуваше с един от облечените в бяло офицери. Косата й, грижливо направена във фризьорския салон, грееше като мед под светлините, а тънката й талия и богато набрана пола не издаваха нищо за състоянието й.
-Не мисля, че нашата приятелка ей-там се тревожи особено, нали? - Маргарет кимна.
Само два часа след свалянето на Джийн от кораба Ейвис: бе завзела леглото й, за да разположи там дрехите и обувките, които бе поискала да донесат от куфара й в багажното отделение.
Франсис бе толкова ядосана, че с мъка бе потиснала желанието си да събори всичко на пода.