- Какво толкова? - бе възразила Ейвис. На нея вече не й трябва.
Тя все още празнуваше победата си в следобедното състезание за най-умело използване на декоративни материали върху вечерна чанта. Макар да бе споделила с момичетата, че за нищо на света не би се появила с творението си пред хората. Важното бе, че бе победила Айрийн Картър. Сега я водеше с две точки в конкурса за кралица на „Виктория“.
- Не мисля, че тя изобщо се тревожи за нещо... - Франсис прехапа език.
- Хайде да не мислим за това тази вечер, а? Вече няма какво да сторим.
- Да - съгласи се Франсис.
Никога не се бе интересувала особено от дрехи и с облекчение бе разчитала на униформата си, откакто се помнеше. Никога не бе искала да привлича внимание към себе си. Сега приглади полата си: в сравнение с пъстроцветните рокли на другите, тази, която някога бе смятала за елегантна, й се стори вехта. Водена от странна прищявка, тя бе разпуснала косата си от обичайния стегнат кок на тила и докато се гледаше в огледалото, забеляза как падащите по раменете й кичури смекчават чертите на лицето й. Сега, заобиколена от старателно фризираните коси на всички останали, резултат от часове, прекарани с ролки на главата, и последващо нанасяне на лосиони, тя се почувства недодялана, груба и се размечта за сигурността на фуркетите й. Чудеше се дали може да сподели притесненията си с Маргарет, да потърси подкрепата й. Но при вида на запотеното лице и подпухнало тяло на приятелката й, която бе пристегната от същата памучна рокля, която бе носила през последните четири дни, въпросите замряха на устните й.
- Да ти донеса ли нещо за пиене? - попита вместо това тя.
- Какво си съкровище! Мислех, че никога няма да попиташ - обади се Маргарет. Сама бих отишла да взема нещо, но ще ми трябва кран да ме вдигне от стола.
- Ще ти донеса една сода.
- Бог да те благослови! Не искаш ли да танцуваш?
Франсис спря.
- Какво?
- Няма защо да стоиш до мен през цялото време. Аз съм голямо момиче. Върви да се забавляваш.
Франсис набърчи нос.
- По-добре ми е в периферията.
Маргарет кимна и вдигна ръка.
Не беше съвсем вярно. Тази нощ, под закрилата на полумрака, в сладостната атмосфера и липса на чуждо внимание, което й даваше музиката, Франсис бе усетила в гърдите й да се прокрадва копнеж да бъде едно от момичетата, които се въртяха на дансинга. Никой нямаше да я съди затова. Никой нямаше да й обърне внимание. Всички явно го приемаха такова, каквото беше: невинно развлечени простичко удоволствие, откраднато на лунна светлина.
Взе две чаши сода и се върна при Маргарет, която наблюдаваше танцьорите.
- Аз никога не съм била особено запалена по танците - призна тя, но като ги гледам сега, бих дала всичко на света да изляза на дансинга.
Франсис кимна към корема й.
- Не ти остава много каза тя. - После можеш да танцуваш фокстрот из цяла Англия.
Повтаряше си, че няма голямо значение, че не го вижда. Че дори може да е за предпочитане, предвид външния вид. Че вероятно е потънал в тълпата и танцува с някое красиво момиче с яркоцветна рокля и сатенени пантофки. И бездруго бе станала толкова добра в отблъскването на мъжете, че не би могла да се държи иначе.
Единствените танцови забави, на които бе присъствала в съзнателния си живот, бяха в болнични отделения; там беше лесно. Или танцуваше с колегите си, които обикновено бяха стари приятели и спазваха благоприличие, или с пациенти, към които се държеше майчински и които обикновено запазваха високото си уважение към всеки, свързан с медицината. Тя често се улавяше, че ги съветва да си пазят крака или внимава дали се чувстват комфортно докато обикалят дансинга. Старшата сестра, Одри Маршал, се бе шегувала с нея, че все едно ги води на медицинска разходка. Нямаше представа как би трябвало да се държи с тези засмени, наперени мъже, толкова красиви в официалните си униформи, че някои направо спираха дъха й. Нямаше да може да поддържа лек и незначителен разговор или да флиртува невинно. Щеше да се чувства твърде притеснена и засрамена от бледосинята си рокля, редом с прекрасните одежди на всички наоколо.
- Здравей - каза той и седна до нея......Чудех се къде ли мога да те намеря.
Тя не можеше да отрони и дума. Тъмните му очи я гледаха внимателно, а лицето му бе смекчено от мрака. Усещаше слабата миризма на карболова киселина по кожата му, характерна за плата на униформата му. Ръката му лежеше на масата пред нея и тя се пребори с импулсивното желание да я докосне.
- Питах се дали не искаш да танцуваме - предложи той.