Тя обви тялото си с ръце.
- Съжалявам - прошепна тихо. - Не мога да сляза там. Ще трябва да намериш някой друг.
- Аз ще бъда там. Ще остана с теб.
- Не става дума...
- Няма защо да се притесняваш, гарантирам ти. Те знаят, че си медицинска сестра.
Тогава тя погледна в очите му и разбра какво се опитва да й каже.
- Няма кой друг да помогне - каза той и погледна часовника си. - Имаме само двайсетина минути. Моля те, Франсис.
Никога досега не бе използвал името й. Дори не бе сигурна, че го знае.
В мрака се чу гласът на Маргарет.
- Аз ще дойда с теб. Ще остана с теб. Ако ще се чувстваш по-добре с приятел наблизо.
Разкъсваше се от колебания, объркана от близостта му.
- Само ги прегледай, моля те. Ако е наистина много зле, ще събудим доктора.
- Ще си взема медицинската чанта - каза тя. Бръкна под леглото, за да извади металната кутия. Маргарет тежко се надигна от отсрещното легло и наметна халат, който вече едва покриваше кръглия й корем. Тя стисна окуражително ръката на Франсис.
- Къде отивате? - попита Ейвис и светна лампата. Тя седна, примигна сънено, след като всички се озоваха на светло.
- Да подишаме малко въздух - отвърна Маргарет.
- Не съм толкова наивна.
- Ще идем да помогнем на едни хора, които са се наранили долу - обясни Маргарет. - Ела с нас, ако искаш.
Ейвис ги изгледа, сякаш преценяваше дали да тръгне.
- Поне това можеш да направиш.
Ейвис се смъкна от леглото си и се наметна с прасковен на цвят копринен халат, след което мина покрай пехотинеца, който й задържа вратата, за да излезе, допрял пръст до устните си, и ги последва, докато вървяха бавно по коридора към стълбите.
Зад гърбовете им червенокосият пехотинец застана отново на поста си да охранява каюта, която сега беше празна, ако не се брои спящото куче.
Чуха гласовете, преди да ги видят: идваха от дълбините на кораба, покрай стълби и тесни коридори, които се сториха безкрайни на Маргарет, докато стигнаха до задния десен двигател. Жегата беше ужасна; мъчейки се да не изостава от другите, тя се задъхваше и често се налагаше да бърше чело с ръкав. В устата й имаше вкус на масло. А после чуха женски плач, прекъсван от приглушени гласове, мъжки и женски, някои спорещи, други - умолителни, и всичко това на фона на гръмовно пуфтене и дрънчене, звуци, които се изтръгваха от сърцето на звяра. Може би в отговор на шума, Франсис забърза крачка и вече направо тичаше заедно с пехотинеца напред по коридора.
Маргарет стигна до машинното отделение няколко секунди след останалите. Когато най-сетне отвори люка, жегата бе толкова непоносима, че се наложи да остане неподвижна, докато свикне малко.
Пристъпи на пътеката вътре и погледна надолу, следвайки шумовете. На четири-пет метра по-надолу, в огромна шахта в пода - малко като пропаднал боксов ринг, - един моряк лежеше на пода, с гръб към стената, опрян от едната страна на хлипаща жена, а от другата, подкрепян от свой приятел. В ъгъла явно набързо бяха зарязали играта на карти върху една щайга и наоколо се търкаляха няколко обърнати чаши. В средата огромният двигател - истински лабиринт от тръби и клани - пухтеше и стържеше на равномерни интервали с оглушителния ритъм на металните си части, а от клапите периодично свистеше пара, сякаш подчинена на адски закон. В далечния край, свита под пътеката, друга жена притискаше лицето си с ръка и плачеше.
- Какво ще каже той обаче? Какво ще си помисли за мен?
Някъде напред Франсис вече тичаше към стълбата, която водеше надолу в дълбините на двигателя, а краката й стъпваха безшумно по ламаринения под. Проби си път през пияните мъже, застанали наоколо, клекна и огледа внимателно какво има под прогизналата от кръв мръсна кърпа, увита около ръката на мъжа.
Маргарет се облегна на металното въже, което служеше за парапет, и видя едно друго момиче да отдръпва ръката на ранената жена от лицето й, за да почисти ужасната рана с мокра кърпа. Няколко моряци се мотаеха наблизо, все още в официалните си униформи, докато някои издърпваха настрани огромни кислородни цилиндри и парчета разкъсано предпазно въже. Двама пушеха, като дърпаха дълбоко от цигарите си като изпаднали в шок. Покрай стените тръбите на двигателя проблясваха в приглушената светлина.
- Падна по стълбите и кислородните бутилки се стовариха отгоре му - викаше някакъв мъж. - Не мога да ви кажа къде е ударен. Късмет е, че цялото място не хвръкна във въздуха.
- От колко време е в безсъзнание? - Франсис говореше високо, за да я чуят въпреки шума на двигателя. - Кой друг е пострадал?