Изминаха почти три месеца, преди господин Радклиф да я повика. Сянката на майка й бе избледняла; хората града бяха престанали да си шушукат, когато минаваше покрай тях, а някои дори я поздравяваха. Хън Ли се държеше дружелюбно - гледаше винаги да има парче телешко или овнешко във вечерята й, да си почива редовно. Веднъж й бе оставил два портокала, макар после да бе отрекъл и да бе размахал ножа си в престорен гняв, когато тя спомена за това. Момичетата в бара я питаха как е, сплитаха й плитките като на сестра. Едно й бе предложило да пийнат по нещо, когато приключи смяната си. Тя бе отказала, но им беше благодарна. Когато друго от момичетата бе надникнало през вратата на кухнята, за да й каже, че той я вика в кабинета си, тя бе изтръпнала, уплашена, че и нея ще обвинят в кражба. Каквато майката - такава и дъщерята, нали така казваха в града? Крушата не пада по-далеч от дървото. Но когато почука и влезе, лицето на господин Радклиф не беше гневно.
- Седни - каза той. Гледаше я почти със симпатия. Тя седна. - Ще трябва да те помоля да напуснеш къщата.
Преди да успее да си отвори устата, за да възрази, той продължи:
- Войната ще промени положението в Куинсланд. Насам ще дойдат войници и градът ще се оживи. Ясно е, че ще дойдат хора, които могат да ми плащат по-висок наем за нея. А и без това, Франсис, няма смисъл младо момиче като теб да живее само там.
- Не съм закъснявала с наема - обади се тя. - Нито веднъж не съм ви разочаровала.
- Знам много добре, скъпа, и не съм човек, който ще те изхвърли на улицата. Ще се преместиш тук. Можеш да вземеш една от стаите на тавана, където спеше преди Мо Хаскинс - знаеш коя е. И ще ти вземам по-малко наем за нея, така че ще ти остават повече от заплатата. Как ти звучи?
Увереността му, че тя трябва да е доволна от това развитие на нещата, бе толкова завладяваща, че й бе трудно да му обясни какво чувства наистина: че къщата на улица "Радли" е нейният дом. Че откакто майка й бе заминала, тя бе започнала да се радва на независимостта си, че вече нямаше усещането, че върви по ръба на пропаст. И че не иска да му бъде задължена по начина, за който намекваше сегашното му предложение.
- Предпочитам да остана в къщата, господин Радклиф. Аз... ще работя допълнително, за да плащам наема.
Господин Радклиф въздъхна.
- Много бих искал да ти помогна, Франсис, наистина. Но когато майка ти избяга с оборота ми, остави голяма дупка във финансите ми. Голяма зееща дупка. Която ще трябва да запълня някак.
Той стана от мястото си и отиде до нея. Ръката му върху рамото й тежеше много.
- Но точно това харесвам в теб, Франсис. Ти си силна, не си като майка си. Затова ще се преместиш тук. Момиче като теб не бива да пропилява най-хубавите си години в тревоги за наема. Трябва да си навън, облечена в по-хубави дрехи, да се забавляваш. Освен това не е никак хубаво едно младо момиче да живее съвсем само... - Той стисна рамото й. Тя се почувства прикована. - Не. Пренеси си багажа в събота, а аз ще се погрижа за всичко останало. Ще пратя някое от момчетата да ти помогне.
След това тя си даде сметка, че вероятно момичетата са знаели нещо, което не й е било ясно. Че тяхната симпатия, дружелюбност и дори, в определени случаи, враждебност не се дължат на факта, че всички живеят под един покрив както бе предполагала, а на положението й в хотела, както подозираха те.
И че когато Мириам, нисичка еврейка с коса, която стигаше до кръста й, заяви един следобед, че ще й помогне да се приведе в по-приличен външен вид, вероятно не се е водела от женска солидарност, а е действала по чужда заповед.
Във всеки случай Франсис, която нямаше никакъв опит в приятелските отношения, се бе почувствала твърде смутена от вниманието, за да възрази. В края на деня, когато Мириам й бе направила прическа, бе пристегнала добре колана на тъмносинята рокля, която специално бе преправила, за да е по мярка на Франсис, и я бе представила на господин Радклиф, хвалейки се с постигнатия резултат. Франсис бе приела, че трябва да й е благодарна.
- Хм, виж се само - каза господин Радклиф и дръпна от цигарата си. - Кой би могъл да предположи, нали, Мириам?
- Не е никак зле, като се понагласи, нали?
Франсис усети как бузите й пламват под изпитателните им погледи и грима по лицето й. Изпита желание да покри гърдите си с ръце.
- Направо да я схрускаш. Мисля, че нашата малка Франсис не бива да си пилее времето при стария Хън Ли, нали така? Сигурен съм, че можем да й намерим по-привлекателна работа от миенето на бутилки.
- Няма нужда - обади се Франсис. - Наистина. Харесва ми да работя с господин Хън.