Малко встрани оттам Никол се бе облегнал на една стена. Обикновено не пушеше на палубата, особено докато е на пост, но през изминалите няколко дни пушеше непрекъснато и с някаква мрачна решителност, сякаш повтарящото се действие можеше да прочисти мислите му.
- Ще поплуваш ли после? - Един от моряците, с който често играеха на флотския вариант на „Не се сърди човече“, се появи до рамото му. Мъжете щяха да бъдат допуснати във водата, след като и последната жена излезе оттам.
- He. - Никол угаси цигарата.
- Аз ще плувам. Нямам търпение.
Никол любезно кимна.
Морякът махна с палец към жените.
- Тези жени. Гледай ги само как се забавляват. Напомнят ми за моите у дома.
- О.
Имаме река, която минава покрай градината ни. Когато момичетата бяха малки, често ги водехме там в слънчевите дни и ги учехме да плуват. - Той замахна с ръка сякаш плува, потънал в спомените си. Когато живеят близо до вода, нали разбираш, трябва да знаят как да са задържат на повърхността. Така е най-безопасно.
Никол кимна и жестът му можеше да се изтълкува кат съгласие.
- Понякога си мислех, че повече няма да ги видя. Много пъти ми е минавало през ума, ако трябва да съм честен. Не че с хубаво човек да се отдава на подобни мисли, нали, момко?
Въпреки волята си, Никол се усмихна на обръщението, с което го бе назовал по-възрастният мъж.
- И все пак... все пак. Хубавото предстои. - Дръпна силно от цигарата си, после я хвърли във водата. Изненадвам се, че нашият Хайфийлд ги е пуснал във водата! Щях да кажа, че видът на толкова много женска плът ща му дойде в повече.
Следобедът бе слънчев и тих, както и през изминалите няколко дни. Под тях, в прозрачните води, две жени извиваха тела и пищяха, мъчейки се да се покатерят на една от спасителните лодки, докато други се бяха надвесили над корабните перила и подвикваха окуражително. Една изпищя високо, когато приятелката й я напръска с шепа вода.
Мъжът ги гледаше с благ поглед.
- Студенокръвен е този Хайфийлд. Винаги съм го казвал. Човек не може да има вяра на някого, който все иска да е сам.
Никол не каза нищо.
- Имаше период, когато бих скочил срещу всеки, който казва, че е лош капитан. Трябва да призная, че по време на конвоите се гордеехме с него. Но сега се вижда, че е загубил много. Самочувствието му го няма, нали, след „Несломим“?
Възрастният мъж нарушаваше негласното споразумение Между екипажа да не се говори за случилото се онази нощ, какво остава да се коментира кой може да е виновен. Никол не отговори, само поклати глава.
- Не можеше да раздава заповеди. Не и в критичния момент. Виждал съм го и преди - някои хора просто искат да свършат всичко сами. Мисля си, че ако главата му си беше на мястото в онази нощ, можеше да прехвърли командването и щяхме да спасим много мъже. Беше се затворил в себе си. Не гледаше в голямата картина. Това е нужно за един капитан - способност да види цялата картина.
Ако някой му даваше по шилинг за всеки дървен философ, когото бе срещал през годините си на служба, мислено отбеляза Никол, сега щеше да е богат.
- Все си мисля, че е някаква шега от страна на висшето командване, че му дадоха да командва кораб близнак, който да прибере у дома... Не... Не мисля, че можеш да опознаеш човек, докато не си го видял сред близките и скъпите му хора. Служил съм под негово командване пет години и не съм чул никой да го защити и похвали.
Останаха мълчаливи известно време. Накрая, осъзнал, ме разговорът им бе почти едностранчив, мъжът попита:
- Сигурно се радваш, че ще видиш семейството си, нали?
Никол запали нова цигара.
Нея я нямаше. Но и не очакваше да я види.
Бе останал да лежи буден през остатъка от онази нощ, докато думите на Джоунс го измъчваха почти толкова, колкото и усещането за собственото му предателство. Бавно, с отминаването на нощта и наближаването на утрото, неверието му се бе изпарило, постепенно заместено от събраните в обща картина странности и необясними неща и поведението й. Застанал в дълбините на кораба, той бе искал да чуе как тя възмутено отрича; искал бе да види оскърблението й от такава обида. Но нямаше нищо. Сега искаше тя да му даде обяснение - сякаш по някакъв начин го бе подвела.
Нямаше нужда да задава никакви въпроси, за да си изясни чутото; не и към нея поне. Когато се върна в столовата мъжете още я обсъждаха. Малка дивачка била по онова време, обясняваше Джоунс Уелсеца, навел се ниско от xамака си за цигара. С цял тон грим по лицето, сякаш някоя от другите жени я е намазала, за да се пошегуват с нея.