При други обстоятелства Франсис би се насладила на гледката на кипящата върху кораба работа, на пълните обороти на обичайните задължения на екипажа му. Сега забеляза ироничната усмивка на дежурния офицер в горния край на подвижното мостче, многозначителния поглед, който си размениха с приятеля му, когато тя се върна на борда и им показа пропуска си. Забеляза дългите погледи на моряците, които боядисваха, сведените очи и едва измърморен поздрав от офицера, който по-рано бодро й бе пожелавал добро утро.
През изминалите няколко дни непрекъснато се питаше как е възможно човек да се чувства толкова самотен на толкова претъпкан кораб.
Беше само на няколко крачки от тясното им спално помещение, когато го видя. Беше си казвала, че предишните й обиколки на кораба са били, за да подиша малко свеж въздух, да се измъкне от душната каюта. Сега, когато разпозна мъжа, крачещ насреща й, тя осъзна, че не е бил откровена със себе си.
Бързо сведе поглед към дрехите си, инстинктивно проверявайки ги, както когато беше на служба, усетила как кожата й настръхва от притеснение и вълнение. Не знаеш какво изобщо би могла да му каже. Но знаеше, че сега той трябва да каже нещо: твърде близо бяха един до друг, за да отмине.
Двамата спряха. Погледнаха се само за един кратък миг след което се вторачиха в обувките си.
- Ще слизаш ли на брега? Той посочи към пристанището.
Тя не можеше да отгатне нищо по лицето му, нямаше никаква идея. „Дали трябва да съм благодарна дори и за това, че изобщо говори с мен?“, чудеше се тя.
- Не... Аз... реших да остана.
- Да се насладиш на малко спокойствие и тишина.
- Нещо такова.
Може би не искаше да говори с нея, но бе прекалено възпитан, за да нарани чувствата й.
- Е, поне колкото спокойствие може да се намери... при всичко... - Той махна с ръка към група инженери, които поправяха някаква част от кораба високо горе и се шегуваха шумно един с друг, докато работеха.
- Да - каза тя. Не можеше да измисли какво друго да каже.
- Трябва да използваш случая - каза той. - Трудно е... да си намериш усамотено място на борда. Имам предвид, наистина усамотено...
Може би той разбираше повече, отколкото казваше, помисли си тя.
- Да - повтори тя. - Така е.
- Аз...
- Хей, пехотинецо.
Морякът вървеше към тях, стиснал някаква бележка, с шапка, дръзко килната на една страна.
- Искат да се явиш в контролната зала преди поста си. Инструктаж за посещението на губернатора.
Когато се приближи, тя забеляза, че я разпозна. Погледът на младия мъж към нея, докато му подаваше бележката, я накара да потръпне.
- Извинете ме - каза тя с пламнало лице.
Докато бързаше да се отдалечи, таеше и лека плаха надежда, че той може да я помоли да изчака за момент. Че може да й каже нещо, от което да разбере, че той не мисли като останалите. „Кажи нещо“, мислено го умоляваше тя. „Каквото и да е.“
Само минута по-късно отвори рязко вратата на спалното помещение и я остави да се тръшне подире й. Облегна се и гърбът й залепна през блузата за коравата й повърхност. Толкова здраво бе стиснала зъби, че челюстта я болеше. Досега никога не се бе замисляла за справедливостта в живота, поне не и по отношение на себе си. Пациентите й страдаха и тя понякога се бе питала защо Господ прибира някого, а други оставя в ужасни мъки. Никога не си бе задавала въпроса колко справедливо е всичко, което се бе случило с нея: отдавна бе разбрала, че е по-добре изобщо да не мисли за онези години. Но сега, с всички емоции, които се вихреха като адски коктейл в душата й, тя усети как махалото се залюлява от бездънното отчаяние към сляпа ярост за обрата в живота й. Не беше ли страдала достатъчно? Колко още трябваше да плаща?
Мод Гон, вероятно усетила, че Маргарет е слязла на брега, драскаше нервно по вратата. Франсис се наведе, вдигна я и седна на леглото, гушнала кучето.
То обаче не се успокои. Дори не обърна никакво внимание на Франсис. Тя седеше и го галеше но гръбчето, взираше се в замрежените му в бяло и невиждащи очи, в треперещото му тяло, копнеещо само за един човек.
Франсис притискаше кучето до сърцето си и му съчувстваше за съдбата.
- Знам - прошепна тя, докосвайки с буза меката му главичка. - Повярвай ми, разбирам те.
Макар и свикнали с невероятната жега на Бомбай и въпреки огромните вентилатори, които се въртяха над главите им, келнерите в коктейл-бара на хотел "Грийн" видимо се потяха. Потта блестеше по мургавите им лица и се просмукваше по безукорно белите им униформи. Но дискомфортът им се дължеше не толкова на жегата - вечерта бе сравнително мека, - колкото на безкрайните искания на стотината булки, които бяха избрали точно този бар, за да приключат дневната си разходка на брега.