- Трябва да внимаваш. Не бива да си тук.
Тя подскочи.
- О - обърна се тя. - Ти ли си?
- Аз съм каза той, докато гасеше цигарата си. - Меги не е ли с теб?
- На брега е.
- С всички останали.
Тя се чудеше дали има любезен начин да го помоли да я остави сама.
Беше облечен с работния си гащеризон; беше прекалено тъмно, за да види петната от масло по него, но можеше да ги подуши заедно с аромата на тютюневия дим. Мразеше миризмата на масло: бе лекувала твърде много изгорени мъже, които бяха прогизнали от масло и още можеше да усети лепкавата плътност на плата, докато се мъчеше да го махне от телата им.
„Ще започна отново да работя като медицинска сестра в Англия“, каза си тя. Одри Маршал я бе изпратила с лично препоръчително писмо. Предвид годините й опит на военна служба, едва ли щяха да й липсват възможности за работа.
- Била ли си друг път в Индия?
Тя се подразни, че й прекъсва мислите.
- Доста страни си видяла сигурно?
Не много - отвърна тя. - Предимно военни бази.
- Значи си пътувала доста.
Прави го, защото я няма Маргарет, мислеше си тя. Той е от онези мъже, които се нуждаят от публика. Опита се да се усмихне.
- Не повече от всеки, който е бил на служба, предполагам.
Той си запали нова цигара и замислено издуха дима към небето.
- Обзалагам се, че можеш да ми от говориш на един въпрос обаче - каза той.
Тя го погледна.
- Има ли разлика?
Тя се намръщи. На брега две коли стояха и не можеха да се разминат, надуваха клаксони. Звукът отекваше над дока и заглушаваше музиката.
- Моля? - Наложи се да се приведе леко напред, за да го чуе.
- В мъжете. - Той се усмихна, разкривайки зъбите си в мрака. - Имам предвид, има ли някоя националност, която да предпочиташ?
По изражението му разбра, че е чула правилно.
- Извини ме - каза тя. Мина покрай него с пламнали страни, но когато се пресегна за дръжката на вратата, той застана пред нея.
- Няма нужда да скромничиш пред мен - каза той.
- Би ли ме извинил?
- Всички знаем каква си. Защо да се преструваш? - Говореше напевно, затова й отне близо секунда, докато прецени опасността в казаното от него.
- Ще ми позволиш ли да мина?
- Знаеш ли, бях те преценил напълно погрешно. - Денис Тимс поклати глава. - Наричахме те Госпожица Мраз в столовата. Не можехме да повярваме, че изобщо си се омъжила. Бяхме решили, че си се венчала за някой от онези, вечно стиснали Библията в ръка проповедници, девствени до гроб. Колко сме бъркали, а?
Сърцето й биеше до пръсване, докато се опитваше да прецени дали има начин да се промуши покрай него и да мине през вратата. Една от ръцете му бе облегната на дръжката. Усещаше увереността му в собствената му сила, самочувствието на човек, който винаги получава онова, което иска.
- Толкова строга и морална с онези твои блузи, закопчани до брадичката. А всъщност си само една курва, която явно е убедила някой нещастен моряк да сложи пръстен на ръката й. Как го постигна, а? Обещала си му, че ще се пазиш само за него? Казала си му, че той единствен е означавал нещо за теб?
Протегна ръка към гърдите й, но тя го удари през пръстите.
- Остави ме на мира - каза тя.
- Какво има, госпожице Превзетост? Наоколо няма кой да види. Тогава стисна ръцете й, бутна я назад и опря гърба й в парапета. Тя залитна, когато тежестта на тялото му я блъсна като солидна стена. В далечината от някакъв хотел в пристанището долетя смях.
- Виждал съм момичета като теб в хиляди пристанища. Не бива да пускат такива като теб на борда - мърмореше той влажно до ухото й.
- Махни се от мен!
- О, стига вече! Нали не очакваш да повярвам, че не си изкарваш допълнителни доходи, докато си тук...
- Моля...
- Дръпни се настрани, Тимс.