Капитан Хайфийлд, който го водеше към самолетната палуба, където го очакваше специално изпълнение на Кралския пехотински оркестър, се прокле наум, задето не е проверил предварително маршрута. Една асансьорна шахта си бе просто шахта. Никога не би му минало през ум, че ще дръзнат да проснат бельото си точно там. Бели, цветни, посивели от носене или нежни като паяжина и поръбени с френска дантела, сутиените и долните дрехи се вееха весело по цялото протежение на просторната шахта като имитация на тържествените флагчета, които приветстваха този велик мъж на борда. И ето че сега най-изтъкнатият британски дипломат стоеше на борда на страховития боен кораб на Хайфийлд, заобиколен от строени чинно и безукорно спретнати моряци и зяпаше невярващо въжетата с долни гащи по тях.
Добсън. Той сигурно е знаел, но не го беше предупредил. Капитан Хайфийлд прокле крака си, задето го бе принудил да остане в кабинета си сутринта и да даде тази възможност на по-младия мъж. Не се чувстваше добре и бе решил да си почине, защото знаеше, че денят ще бъде дълъг и тежък, и се бе доверил на Добсън в грижите по посрещането. Трябваше да се досети, че той ще намери начин да го изложи.
- Аз... Ще разберете, че това е доста необичайно плаване - осмели се да каже капитан Хайфийлд, когато се овладя достатъчно, за да заговори. - Опасявам се, че се налага да сме малко... по-прагматични относно реда.
Губернаторът стоеше с отворена уста и по страните му бе избила червенина. Лицето на Добсън, спокойно под шапката му, бе напълно безучастно.
- Бих добавил, Ваше превъзходителство, че това в никакъв случай не е израз на уважението, което изпитваме към вас. - Опита се да вкара шеговита нотка в думите си, но не се получи.
Съпругата на губернатора, стиснала здраво дамската си чантичка, побутна тайничко мъжа си. Тя склони леко глава.
- Не е нещо, което да не сме виждали преди, капитане - любезно отбеляза тя, докато по устните й играеше весела усмивка. - Мисля, че войната ни направи свидетели на много по-страшни гледки от тази.
- Точно така - обади се губернаторът. - Точно така. - Но тонът му намекваше, че не е съвсем убеден.
- Всъщност дори е възхитително какви компромиси правите, за да осигурите комфорта на пасажерите си. - Тя сложи ръка върху ръкава му, а по лицето й бе изписано съчувствие. - Ще продължим ли нататък?
Нещата потръгнаха по-добре на самолетната палуба. След като бе качил губернатора и другите пътници в Аден, „Виктория“ бавно се носеше на север по Суецкия канал - тънка сребърна нишка от вода, оградена от пясъчни дюни, която искреше толкова ярко под жаркото слънце, че онези, които гледаха от двете страни на кораба, трябваше да засенчват очите си. Независимо от жегата, булките бяха бодри и весели под чадърите и слънчевите си шапки, а оркестърът упорито свиреше, въпреки дискомфорта на музикантите дори и в тропическите им униформи при тези температури.
Мъжете се бяха заели с обичайните си задължения, а губернаторът и съпругата му се бяха съгласили да бъдат жури на състезанието по степ, което бе поредното от множеството изпитания пред претендентките за титлата Кралица на „Виктория“, които имаха за цел да ангажират вниманието на жените. Защитен от слънцето от огромен чадър и въоръжен с леден джин с тоник, изправен пред редица ухилени момичета, дори и губернаторът се бе отпуснал. Съпругата му, която бе отделила време да поговори с всяка участничка, най-накрая бе връчила отличието на едно красиво русо момиче, което явно бе любимка и на останалите, съдейки по бурните овации. След това тя бе споделила с капитана, че смята австралийките за „доста приятни жени. Ужасно смели, щом са решили да напуснат близките си и да изминат такова голямо разстояние сами“. Заразен от веселието на следобеда, Хайфийлд трудно можеше да не се съгласи.
А после всичко отново отиде по дяволите.
Капитан Хайфийлд тъкмо се канеше да обяви края на състезанието и да предложи на новите си пътници да се оттеглят на долната палуба, където готвачът бе приготвил късна гощавка, когато забеляза оживено ръкомахане по дясната страна на кораба. „Виктория“ бавно преминаваше край някакъв военен лагер и булките, забелязали голям брой бели мъже, се бяха събрали край перилата на самолетната палуба. Облечени в пъстри рокли, развети от бриза, те махаха весело на загорелите от слънцето млади мъже, които бяха спрели работа, за да ги наблюдават и да им подвикват някакви поздрави. Когато се наведе, за да види по-добре, чу радостните писъци на жените и успя да различи ентусиазираното ръкомахане на голите до кръста мъже долу на сушата, които сега се бяха прилепили до телената ограда и присвиваха очи срещу слънцето.