Хайфийлд остана загледан в сцената, докато се увери, че подозренията му са верни. После с натежало сърце посегна към микрофона на радиоуредбата.
- Много съм щастлив, че посрещнахте толкова топло нашите гости - губернатора и жена му - каза той, загледан в скования гръб на губернатора, който наблюдаваше сцената долу. - Ще има допълнителни освежаващи напитки на предната палуба за онези, които искат да се възползват. Междувременно, може би ще е добре да знаете, че младите мъже, на които махате за поздрав, са германски военнопленници.
Айрийн Картър отиде при нея след състезанието, за да й каже колко се радва, че Ейвис е спечелила.
- Най-добре да се възползваш от краката си, преди да се появят разширените вени, нали така? - Както и да се похвали с новите си писма. Беше получила цели седем, при това четири от съпруга си.
- Трябва да ни прочетеш твоите - подкани тя Ейвис, скрила очи зад слънчевите си очила. - Майка ми казва, че непрекъснато кани твоята майка на чай, откакто са разбрали, че сме на един и същи кораб. Сигурна съм, че нямат търпение да научат какво правим.
„А аз съм сигурна, че вече всичко си й разказала“, помисли си Ейвис.
- Чао-чао. Отивам да си прочета писмата от Харолд. Ти получили някакви?
- О, купища - отвърна Ейвис и размаха своите във въздуха. Имаше само едно от Иън. Беше го скрила зад писмото на майка си, за да не види Айрийн. - Успех на следващото състезание, все пак - каза тя. - Ще бъде за карнавален костюм, мисля, затова съм сигурна, че ще се справиш по-добре. Толкова тен си хванала, че може да си сложиш един шал на кръста и да минеш за туземка. - И стиснала „грамотата“ си, Ейвис отмина с високомерно вдигната брадичка.
Франсис не беше в каютата. Вече рядко се задържаш там. Ейвис смяташе, че се крие някъде. Маргарет беше на някаква лекция за забележителностите в Англия. Събу обувките си и се излегна, готова да прочете последното писмо на Иън в усамотение, което бе рядко удоволствие.
Набързо прегледа писмата от баща си (бизнес, пари голф), майка си (пътувания, дреболии, рокли) и сестра си („много съм щастлива и сама, благодаря, и т.н., и т.н.“) после стигна и до плика от Иън. Загледа се в почерка му, питайки се как може да се усети присъщата му властност дори само от мастилото и хартията. Майка й винаги казваше, че има нещо незряло в мъже с лош почерк. Навежда на мисълта, че характерът им не е напълно завършен.
Погледна часовника на ръката си: имаше десет минути до първата смяна за обяд. Тъкмо време да го прочете. Отвори плика и въздъхна от удоволствие.
Четвърт час по-късно още се взираше в него.
Франсис и Маргарет седяха в столовата на палубата, когато ги намери морякът. Хапваха сладолед. Франсис вече бе свикнала с мълчанието, което се възцаряваше наоколо, когато се осмелеше да се появи сред хора. Маргарет на свой ред бъбреше с мрачна решителност. Веднъж или дваж бе попитала най-нахалните зяпачи дали не искат да опитат от сладоледа й и бе изругала тихичко, когато другите се изчервят.
- Госпожа Франсис Маккензи? - попита морякът. Изглеждаше толкова млад: врагът му едва изпълваше яката на униформата му.
Тя кимна. Беше очаквала това дни наред.
- Капитанът би искал да ви види в кабинета си, госпожо. Наредено ми е да ви заведа.
В столовата цареше пълна тишина.
Маргарет пребледня.
- Мислиш ли, че е заради кучето? - прошепна тя.
- Не - вяло отвърна Франсис. - Напълно сигурна съм, че не е това.
По физиономиите на жените наоколо можеше да се убеди, че и те са на същото мнение. „Не идвай, не си желана“, тихичко прошепна някой. Само че този път булките не изглеждаха притеснени.
- Не се бави - подвикна глас, докато излизаше от столовата. - Иначе хората ще почнат да приказват.
Ейвис лежеше на леглото. Някъде наблизо се чуваше странен звук, ниско гърлено стенание, и с известна изненада установи, че излиза от собственото й гърло.
Впери очи в ръката, стискаща писмото, после в халката на тънкия си пръст. Стаята сякаш изчезна около нея. Внезапно скочи от леглото, падна на колене и повърна обилно в купата, която така и не бяха махнали от дните, когато й прилошаваше преди. Повръща, докато ребрата я заболяха и гърлото й запари, стиснала ръце около тялото си, сякаш те бяха единственото, което я спираше да не изтръгне вътрешностите си. През силната кашлица чуваше собствения си глас задавено да повтаря: „Не! Не! Не!“, сякаш отказваше да повярва, че този ужас е истина.