Реник му беше казал предната вечер. Един от огнярите отишъл при него и споделил, че се мътят разни неприятности и после му казал и какво се приказва за момичето Реник не се бе поколебал да обясни на Хайфийлд: никой не би споменал подобно нещо пред стюарда, ако не вярваше, че ще стигне до ушите на капитана.
- Става въпрос за вашия... живот, преди да се качите на борда. Опасявам се, че трябва да повдигна темата, колкото й неприятна да е за вас. За доброто на екипажа ми и за благоприличното поведение на всички на борда, трябва да знам дали тези... слухове са верни.
Тя не каза нищо.
- Мога да предположа от мълчанието ви, че не са... неверни?
Когато и третия път не му отговори, той се почувства неловко. Това, в комбинация с физическата болка, го направи нетърпелив. Стана, вероятно с цел да й внуши по-добре властта си, и заобиколи бюрото.
- Не се опитвам нарочно да ви атакувам, госпожице...
- Госпожа - поправи го тя. Госпожа Маккензи.
- Но правилата са си правила и аз не мога да позволя жени от... вашата категория да пътуват на кораб с толкова много мъже.
- Моята категория.
- Знаете какво имам предвид. Достатъчно сложно е да превозваме толкова много жени в такова ограничено пространство. Научих за вашето... минало и не мога да допусна присъствието ви да дестабилизира кораба ми. - Само Господ знаеше какво би казал губернаторът на Гибралтар, ако разбереше за присъствието на точно тази пътничка. Да не говорим за съпругата му. Тъкмо бяха престанали да потръпват от мисълта за развеселените германски военнопленници.
Тя остана загледана в обувките си известно време. После вдигна глава.
- Капитан Хайфийлд, да не би да искате да ме свалите от кораба? - Гласът й бе тих и спокоен.
Той изпита облекчение, че тя го бе казала гласно.
- Съжалявам - каза той. - Не мисля, че имам избор.
Тя сякаш се замисли за нещо. По лицето й се четеше, че няма нищо изненадващо в казаното от него. Но в лекото присвиване на очите личеше и известно презрение.
Не бе очаквал това. Гняв, вероятно, да. Истерични викове, както предишните две нещастни жени. Беше наредил на моряка да стои отвън на пост.
- Можете да кажете каквото пожелаете - каза той, когато тишината стана потискаща. - В своя защита, имам предвид.
Последва дълго мълчание. Тя сключи длани в скута си.
- В своя защита ще кажа, че аз съм сестра. Медицинска сестра, за да съм по-точна. Била съм такава четири години и половина. През това време съм лекувала хиляди мъже и съм спасила живота на мнозина.
- Много е хубаво, че сте... успели да...
- Да стана достойно човешко същество? - Тонът й бе остър.
- Не това...
- Но не мога, нали? Защото не ми е позволено да забравя така нареченото си минало. Не и дори на хиляди мили разстояние.
- Не намеквах, че...
Тя го погледна право в очите. Той си каза, че може би е изправила гордо рамене.
- Знам отлично какво намеквахте, капитане. Че служебното ми досие е най-маловажното нещо в живота ми. Както повечето хора на този кораб, и вие избрахте да съдите за характера ми по първото нещо, което сте чули. И да действате съответно.
Приглади полата над коленете си и си пое дълбоко дъх, сякаш се сдържаше с усилие на волята.
- Онова, което се опитвах да кажа, капитан Хайфийлд, преди да ме прекъснете, е, че съм лекувала по време на службата си хиляди мъже, някои от които са били измъчвани и физически осакатени. Някои бяха наши врагове. Мнозина бяха полумъртви. И нито един... - Тя спря да си поеме дъх. - Нито един от тях не се е отнасял към мен с неуважението, което вие току-що ми показахте.
Не бе очаквал тя да е толкова овладяна. И красноречива.
Нито да се окаже в ролята на обвиняем.
- Вижте - подхвана той с любезен тон, - не мога да се престоря, че не знам за вас.
- Не, нито пък аз, изглежда. Единствено мога да се опитвам да водя достоен живот. И да не мисля прекалено за нещата, които може да са били извън мой контрол.
Останаха в неловко мълчание. Мислите му препускаха трескаво, докато се опитваше да прецени как да се справи с тази необичайна ситуация. Навън се чуваше приглушен разговор и той снижи глас, намерил може би начин да спаси достойнството и на двете страни.
- Вижте... да не би да казвате, че не е било по ваша воля? Че може би прегрешението е било извършено върху вас, а не вие сте прегрешила?
Само ако се помолеше за спасението си, ако обещаеше добро поведение за в бъдеще, тогава може би...
- Казвам, че не е ваша работа изобщо. - Пръстите й бяха побелели от сдържана с мъка емоция. - Единственото, което ви засяга, капитане, е моята професия, която, ако бяхте си дали труда да проверите в списъка с пътниците и служебното ми досие, е медицинска сестра, семейното ми положение и поведението ми на борда на вашия кораб, което, вярвам, че ще признаете, отговаря на всички норми на благоприличието.