Гласът й бе станал по-силен. Връхчетата на ушите й бяха порозовели, което бе единственият признак на вътрешна борба.
Той осъзна, с известна почуда, че има усещането, че е сбъркал в нещо.
Погледна към документите, в които бяха описани правилата за сваляне на булка от борда.
„Свалете я в Порт Саид“, бе казала отговорничката на австралийския Червен кръст. „Може да се наложи да изчака известно време да мине кораб в обратна посока. Но пък и доста от тях изчезват в Египет.“ В последните й думи се долавяше непогрешима нотка на презрение.
Господи, каква каша. Проклета бъркотия. Щеше му се изобщо да не е подхващал този разговор и да бърка в кошера c пчели. Ho тя вече бе влязла. Ръцете му бяха вързани.
Вероятно разчела нещо в изражението му, тя стана на крака. Косата й, дръпната назад от челото, подчертаваше високите й, почти славянски скули, сенките под очите й. Зачуди се за миг дали на излизане и тя ще се опита да го удари, както младото момиче преди това, а после се почувства гузен, че изобщо си го е помислил.
- Вижте, госпожо Маккензи, аз...
- Знам. Искате да си тръгна.
Той търсеше отчаяно какво да каже, нещо, което може да предаде адекватно смесицата от съжаление и дълг, които го мъчеха.
Тя вече бе на половината път към вратата, когато каза:
- Искате ли да погледна крака ви?
Последните думи замръзнаха на устните му. Той примигна.
- Виждала съм ви да куцате. Когато си мислите, че сте сам. Вече мога да ви кажа, че преди често стоях на самолетната палуба нощем.
Хайфийлд бе напълно слисан. Осъзна, че е преместил болния си крак зад здравия.
- Не мисля, че това е...
- Няма да ви докосна, ако това ви безпокои.
- Нищо му няма на крака ми.
- Значи няма да ви притеснявам повече.
Стояха в двата края на кабинета един срещу друг. Никой не помръдваше. В погледа й нямаше и следа от покана.
- Аз не съм... не съм го споменавал пред никого - чу се да казва той.
- Доста ме бива в пазенето на тайни - каза тя, без да откъсва очи от лицето му.
Той седна тежко на стола си и вдигна крачола си. От няколко дни се опитваше да не гледа много крака си.
Тя за миг омекна. Дръпна се, после пристъпи напред и го огледа внимателно.
- Явно е възпален. - Посочи към крака му, сякаш търсеше позволение, после го докосна с ръце и опипа цялата дължина на раната, подутата червена кожа около белега. - Имате ли температура?
- Бил съм и по-добре - призна си той.
Тя продължи прегледа още няколко минути. Той осъзна с леко стеснение, че изобщо не е трепнал, когато бе докоснала кожата му.
- Мисля, че вероятно имате остеомиелит, инфекция която е стигнала до костта. Трябва да бъде почистена гнойта и ви е нужен пеницилин.
- Имате ли такъв?
- Не, но доктор Даксбъри трябва да има.
- Не искам той да се меси.
Тя не изрази учудване. Той се запита дали цялата история нямаше леко налудничав привкус. Не можеше да забрави стреснатото й лице, когато за първи път бе зърнала крака му. И как мигновено се бе овладяла.
- Трябва ви медицинска помощ - заяви тя.
- Не искам доктор Даксбъри да знае - повтори той.
- Значи съм ви дала професионалното си мнение, капитане, и уважавам правото ви да го пренебрегнете.
Тя стана и избърса ръце в панталона си. Той я помоли да изчака, после мина покрай нея и отвори вратата. Повика моряка от коридора. Момчето влезе, оглеждайки поред капитана и жената пред него.
- Заведи госпожа Маккензи до лечебницата - нареди Хайфийлд. - Тя трябва да вземе оттам някои неща.
Тя се поколеба, явно очакваше да чуе някакво разпореждане, някакво предупреждение. Такова не последва.
Той протегна ключа към нея. Когато го пое от ръката му, тя се постара пръстите им да не се докоснат.
Иглата проникна дълбоко в крака му, тънкото метално острие се плъзгаше механично навътре и навън от плътта му, докато източваше гнусната течност отвътре. Въпреки болката от процедурата, Хайфийлд усети как тревогата, която го измъчваше от няколко дни, се разсейва.
- Трябва ви нова доза пеницилин след около шест часа. После по една дневно. Двойна доза в началото, за да пробуди тялото ви за борба с инфекцията. А когато стигнете в Англия, трябва веднага да отидете при лекаря си. Вероятно ще ви задържи в болницата. - Тя отново се загледа в раната. - Но имате късмет. Не мисля, че е стигнало до гангрена.