Каза го спокойно, с лишен от емоция тон, без да го поглежда почти. Накрая, след като сложи и последния памук и марлята за превръзката на краката му, тя седна на пети и се облегна, за да смъкне той крачола си. Носеше същите панталони в защитен цвят и бяла риза, както в онзи ден, когато бе придружила в кабинета му по-младото момиче.
Той въздъхна с облекчение при мисълта за една нощ без болка. Тя започна да събира медицинските пособия, които бе донесла от лечебницата.
- Добре е да оставите някои от тези неща тук - каза тя, все така загледана в пода. - Ще трябва да смените превръзката утре. - Написа инструкции на лист хартия. - Дръжте крака си на високо, когато сте сам. И се старайте да е сух. Особено във влажния въздух. Можете да вземате болкоуспокояващите таблетки по две наведнъж.
Остави превръзките и лепенките на бюрото му, после затвори писалката му с капачето.
- Ако започне да се влошава, ще трябва да ви прегледа хирург. И този път не можете да си позволите да отлагате.
- Ще кажа, че е станало недоразумение. - Тя вдигна глава. - Сбъркана самоличност. Ако можете да отделите малко време и да ми правите инжекциите с пеницилин, бих бил много благодарен.
Тя го изгледа, изправи се на крака. И вероятно за първи път в този ден изглеждаше стресната. Преглътна с усилие.
- Не го направих заради това - каза тя.
Той кимна.
- Знам.
Стана от стола и предпазливо отпусна тежестта си върху болния крак. После й протегна ръка.
- Благодаря - каза той. - Госпожо Маккензи... Сестра Маккензи.
Тя остана взряна в нея цяла минута. Предвид забележителното й самообладание, демонстрирано досега, когато я пое и вдигна очи, той се изненада да види сълзи в тях.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
У други изпитанието остави незаличими белези - ужасяващия студ, страха от надвисналата преждевременна и безсмислена смърт, в комбинация с чистата деградация на живота в малък и брулен от бурите военен кораб, - достатъчни да подклаждат вечна омраза към войната.
Ричард Удмън, „Арктически конвои“, 1941-45
Тридесет и пет дни (една седмица до Плимут)
В анонимното място в дъното на стаята за лекции Джо-младши се въртеше неспокойно и вероятно се чувстваше несправедливо ограничен в тясното си пространство. Маргарет, загледана в огромния си издут корем, наблюдаваше как окъсаната й тетрадка се мести от сеизмичните вълни на движенията му като малка лодка по водата и си мислеше, че разбира какво му е. Седмици наред времето на кораба изглеждаше замряло. Изпитваше отчаяна нужда да види Джо и все повече се изнервяше от бавно точещите се дни. Сега, когато се намираха в европейски води, времето сякаш се изнизваше между пръстите й и в душата й бушуваше буря.
Струваше й се, че изглежда гротескно. Коремът й бе неописуемо огромен, бледата й кожа - покрита с морави вени. Можеше да напъха краката си единствено в един чифт разтегнати и мърляви на вид сандали. Лицето й, което по начало не бе слабичко, сега я гледаше от огледалото в общата баня с формата на пълна луна. „Как е възможно! Джо още да ме иска?“, мислеше си тя. Беше се оженил за пъргаво и енергично момиче, което можеше да бяга бързо колкото него и да препуска бясно на кон из безкрайните простори на фермата им. Момиче, чието стегнато тяло го оставяше без дъх, когато я видеше без дрехи.
Сега щеше да се окаже обвързан с една дебела повлекана, тежкоподвижна свиня, която трябваше да поседне, останала без дъх, след като е изкачила едва няколко стъпала. Чиито гърди, бели и прорязани от вени, бяха увиснали и от тях течеше мляко. Свиня, която отвращаваше дори самата себе си. Вече не намираше утеха в топлите чувства, споделени в разговора преди няколко седмици - как би могла? Той не я беше видял в сегашното й състояние.
Размърда се на тесния дървен стол и неволно изпъшка. Днешната лекция бе на тема „Нещата, които вашите мъже може да са видели“. Въпреки заглавието си, в нея се съдържаха само повтарящи се намеци за „неописуемите ужаси“, които лекторът явно считаше за прекалено страшни, за да бъдат описани. Важното било, повтаряше офицерът, да не притискат мъжете си да им разказват какво се е случило. Повечето мъже, показвала историята, предпочитали да не се връщат към миналото, а просто да го забравят. Не искали жените им да ги тормозят да им разказват всичко. Това, от което се нуждаели мъжете, било някой да ги разсейва с веселието си, да им напомня за радостите в живота, за който са се сражавали.