Предната нощ се бе взирал в съзвездията, които някога го очароваха, а сега проклинаше звездите, които бяха предначертали пътищата им да се разминат в момент, който би могъл да донесе изкупление и на двамата. „Бих могъл да я направя щастлива“, мислеше си той. Дали непознатият й съпруг е в състояние да каже същото? Или може би някаква себична част дълбоко в него искаше да изкупи и намали собственото му усещане за вина, като стане неин спасител.
Това неприятно откровение го бе довело до окончателното му решение да смени поста си с този на Емет и през следващите няколко дни да стои далеч от нея.
Вече не се тревожеше за миналото й. А от факта, че бе избягала от това минало.
- Началникът на смяната бил още в каютата си в единайсет без десет сутринта. Трябваше да чуете капитана: „Ти си достоен да бъдеш началник смяна толкова, колкото и някое от проклетите момичета на борда“. Знаете къде е бил той, нали? Началникът на охраната смята, че е бил в лазарета с американката. Да проучват... лечебните свойства на алкохола.
Наоколо избухна смях. Той се загледа в лика на краля, който гордо заемаше почетно място на стената, после седна до Джоунс, готов да се изниже от каюткомпанията. Бе получил телеграма четири дни, след като бе пратил своята. В нея пишеше само: „Благодаря!“, Удивителният знак и чувствата, които издаваше, го накараха да потръпне.
Неочаквано кучето започна да вие, когато Маргарет отвори вратата. Тя бързо запуши муцунката на Мод Гон с ръце и залитна към леглото си, шепнейки умолително:
- Шшшт! Тихо, Моди! Тихо вече!.....Кучето излая два пъти и Маргарет изпита желание да го удари. - Млъкни! - скара му се тя, вперила очи във вратата. - Хайде, ела, успокой се вече! - утешаваше го, докато кучето се въртеше неспокойно в кръг на леглото.
Маргарет погледна часовника си, чудейки се кога ще може да го изведе на разходка. Също като с Джо младши, мислеше си тя, затвореното пространство почваше да им тежи на всички.
- Хайде - нежно му каза тя. - Не остава много, наистина.
Едва тогава осъзна, че не е сама в стаята.
Ейвис лежеше неподвижно на леглото си, с лице към стената, свила колене до корема си.
Маргарет я загледа, докато кучето скочи и вяло започна да драска по вратата. Вече четвърти ден, пресметна тя, Ейвис лежеше все така. В случаите, когато ставаше, за да се нахрани, само чоплеше храната в чинията си и после се извиняваше и си тръгваше. Морска болест, отвръщаше на всички въпроси. Но дори нямаше вълни.
Маргарет пристъпи напред и се наведе над свитата фигура в леглото, сякаш можеше да разчете нещо по лицето й. Веднъж го бе направила, докато си мислеше, че Ейвис спи, а после шокирано се дръпна, когато забеляза очите й широко отворени. Чудеше се дали да не поговори с Франсис: може би Ейвис имаше някакво заболяване. Но предвид лошите чувства между двете, не смяташе, че би било честно спрямо която и да било от тях.
Освен това Франсис рядко беше тук вече. По необясними причини бе започнала да помага в лазарета, след като доктор Даксбъри с радост се бе нагърбил с отговорността да организира финала на конкурса „Кралица на „Виктория“. Иначе изчезваше за няколко часа на ден, без да обяснява къде ходи. Маргарет си казваше, че трябва да се радва, че я вижда толкова щастлива, но й липсваше компанията й. Сама й оставаше твърде много време за мислене. А това, както обичаше да казва баща й, никога не води до добро.
- Ейвис? - прошепна тя. - Будна ли си?
Момичето не отговори, докато не я попита втори път.
- Да - тихо каза Ейвис.
Маргарет стоеше неловко в средата на малката стая, забравила за момент безформеното си тяло, докато се мъчеше да измисли какво да направи.
- Мога ли... да ти донеса нещо?
- Не.
Тишината отново я обгърна. Майка й би знаела как да реагира, помисли си тя. Щеше да иде право при Ейвис, да я прегърне и с онзи уверен майчински тон да попита: „Хайде, казвай, какво има?“. И пред лицето на подобна решителност Ейвис щеше да си признае тревогите, здравословните проблеми или тъгата по дома, или каквото там я мъчеше.
Само че майка й не беше тук. А Маргарет по-скоро би закарала с гребане този кораб до Англия, отколкото да прегърне просто така Ейвис.
- Мога да ти донеса чаша чай - предложи тя.
Ейвис не каза нищо.
Маргарет остана в леглото си почти час; четеше, защото не можеше да остави нито Ейвис, нито кучето, за което се притесняваше, че ще вдигне шум.
Навън леката промяна в движението на кораба й подсказа за навлизането им в по-хладни и бурни води. Сега, след седмици на борда, бяха свикнали с вибрациите на „Виктория“, с постоянното боботене на двигателите, можеха да игнорират дори неспирните съобщения по радиоуредбата, които се повтаряха на всеки четвърт час.