Бе започнала писмо до баща си, но откри, че няма какво да му каже за живота на кораба, което вече да не е споделила. Истинските събития, които се бяха случили, не можеше дори да си помисли да опише на хартия, а останалото бе просто чакане. Като да живееш в коридор, в очакване да започне новият ти живот.
Вместо това бе написала писмо на Даниъл: куп въпроси за кобилата, настойчива команда да одере колкото може повече зайци, за да дойде в Англия и да я види. Даниъл бе писал веднъж и тя бе получила писмото му в Бомбай. Беше само от няколко реда и не казваше много освен как са кравите, какво е времето и сюжета на филма, който бе гледал в града, но на сърцето й бе олекнало. Беше й простил, личеше си в тези няколко реда. Ако баща й го бе заплашил с бой, за да го направи, той щеше само да пъхне бял лист в плика, вместо да му се подчини. На вратата рязко се почука и тя скочи към кучето, за да спре лаенето му. Стисна го здраво и се закашля престорено, мъчейки се да имитира лаенето.
- Почакайте - викна тя, сложила широката си длан нежно, но здраво върху муцунката на Мод Гон. - Идвам.
- Има ли тук госпожа Е. Радли?
Маргарет погледна към леглото на Ейвис. Тя примигна и седна. Дрехите й бяха омачкани, лицето - бледо и безучастно. Смъкна сс бавно на пода, повдигна ръка към косата си.
- Аз съм Ейвис Радли - каза тя и открехна леко вратата.
Пред нея стоеше млад моряк.
- Имате телеграма. Дойде в апаратната този следобед.
Маргарет пусна кучето зад гърба си и направи крачка към Ейвис, за да я хване за ръка.
- Мили боже - възкликна неволно тя.
Морякът погледна по-внимателно двете пребледнели лица пред себе си. После побърза да бутне листчето в ръката на Ейвис.
- Не се тревожете, госпожо - добри новини.
- Какво? - попита Маргарет.
Той не й обърна внимание. Изчака Ейвис да сведе поглед към листчето, преди да продължи с развеселен глас:
- От семейството ви. Вашите ще бъдат в Плимут, за да ви посрещнат при акостирането на кораба.
Ейвис хлипа близо двайсет минути, което отначало на Маргарет й се бе сторило прекалено, а вече почваше и да я безпокои. Забравила предишната си сдържаност, тя се покатери на горното легло и седна до нея, опитвайки се да не мисли за зловещото му скърцане под тежестта й.
- Всичко е наред, Ейвис - не спираше да повтаря тя. - Той е добре. Иън е добре. Тази проклета телеграма само те изплаши.
Капитанът никак не бил доволен, беше им споделил весело морякът. Казал, че скоро ще почнат да му пращат и списъци за пазаруване по радиото. Но позволил да се предаде съобщението.
Маргарет тихичко мърмореше:
- Не биваше да пращат така човек тук долу. Трябваше да се сетят, че ще се уплашиш до смърт. Особено жена в твоето положение, нали? - Опитваше се да накара момичето да се усмихне.
Ейвис не й отговори. Но накрая хлипането й утихна, докато не се превърна в далечно ехо, в кратко задавяне в гърлото, когато си поемаше дъх. В края на краищата, след като реши, че най-страшното е преминало, Маргарет слезе долу.
- Хайде сега - безпомощно се обади тя. - Ти си почини. Успокой се малко. - Легна на своето легло и започна да бъбри за плановете си за следващите няколко дни - кои са най-интересните лекции, как вървят приготовленията на Ейвис за финала на конкурса за красота, за каквото и да е, само да я изтръгне от депресията. Трябва пак да си с онези зелени сатенени обувки - продължаваше бодро тя. - Нямаш представа колко момичета биха дали мило и драго за тях, Ейвис. Онова момиче от 11Ф казва, че видяла такива в списанието „Австралийски жени“.
Очите на Ейвис бяха подпухнали и зачервени. „Ти не разбираш“, мислеше си тя, докато се взираше с невиждащи очи в стената и без да чува потока от думи, който се лееше от долното легло. „Само за един миг си помислих, че всичко ще се оправи, че има изход за мен от това.“
Лежеше напълно неподвижна, сякаш можеше да се превърне в камък.
„Само за миг си помислих, че идват да ми кажат, че е мъртъв.“
- И така, стоя аз, до ушите в мръсна вода, с тигани и тенджери, разположени по целия коридор, корабът се наклонил четиридесет и пет градуса наляво, а старецът влиза с джапане, оглежда ме от глава до пети, изпразва няколко литра трюмна вода от шапката си и казва: „Надявам се, че не си обул два различни чорапа, Хайфийлд. Няма да допусна снижаване на стандартите на кораба ми“.
Капитанът протегна крака си.
- Най-смешното беше, че беше прав. Само бог знае как е могъл да види под метър и двайсет вода, но беше прав.