Франсис се изправи и се усмихна.
- Имала съм такива старши сестри - каза тя. - Сигурна съм, че можеха да кажат точно колко таблетки има във всяко шишенце.
Тя започна да прибира инструментите обратно в куфарчето.
- О - сепна се Хайфийлд. Прокашля се, за да прочисти гърлото си. - Ами да видим. Четиридесет и пет торпедни глави, отделени от носителите, два празни носителя, тридесет и две бомби, повечето разглобени, четири сандъка с амуниции за четири и половина инчов пълнител, един сандък с патрони за противовъздушна картечница с двойно закрепване, девет сандъка различни боеприпаси, пълнители за пистолети и противосамолетни куршуми. О, също и двадесет и два лентови пълнителя за различни пушки. Които в момента са заключени в личния ми склад.
- Нещо ми подсказва - отбеляза Франсис, - че не сте съвсем готов за пенсиониране.
Навън зад лявото му рамо слънцето залязваше. Слизаше към хоризонта по-бавно, отколкото в предишните дни в други води. Океанът се простираше около тях, а сивият оттенък на вълните бе единственият намек за по-ниската температура на водата. Сега често ги съпровождаха чайки, които търсеха нещо за хапване в дирята на кораба или сред останките от храна, които корабният готвач хвърляше зад борда, или парчета бисквити, които момичетата им подхвърляха, защото им бе забавно да ги гледат как ги улавят във въздуха.
Хайфийлд се наведе напред. Белегът на раната му вече бе избледнял до восъчен цвят.
- Как е...?
- Чудесно - отвърна тя. - Би трябвало да го усещате.
- Чувствам се по-добре - каза той. После улови погледа й: - Малко е изтръпнало мястото, но доста по-добре отпреди.
- Температурата ви е нормална.
- Мислех, че съм пипнал лека форма на тропическа треска.
- Вероятно и това е имало. - Знаеше, че той вече се чувства по-добре: Личеше си по лицето му, по поведението му. Нямаше я онази мрачна скованост. Сега в очите му блестеше нещо друго, а усмивката му се появяваше често. Когато стоеше прав, беше изпънал гордо рамене, а не пристиснат от отчаяние да докаже, че все още може да стои.
Беше се впуснал в нова история - за липсваща торпедна гилза. Тя бе приключила с ангажимента си и си позволи да остане тихо в стола насреща му и да го послуша. Беше й разказал същата история преди няколко дни, но тя нямаше нищо против: считаше, че не е човек, който приказва много. Самотен човек, бе преценила тя. Често се оказва, че онези, които са начело, са най-самотни.
Освен това, трябваше да си признае, че изправена пред студеното отношение на повечето от другите жени, в комбинация със странната меланхолия на Ейвис и отсъствието на пехотинеца, тя се радваше на компанията му.
- ...а проклетият му готвач я използваше да готви риба. „Не можах да намеря нищо, което да прилича на тиган за риба“, заяви ми той. Честно казано, като се замислихме след това, трябваше да сме благодарни, че не е използвал бойната глава.
Смехът на Хайфийлд се изтръгваше от гърлото му като лай, сякаш сам се изненадваше, и тя се усмихна отново, като се постара да не показва, че вече знае тази история. Той я поглеждаше след всяка забавна случка със съвсем леко движение, в което тя разпознаваше неувереността му в женска компания. Не би искал да я отегчи. Тя не би допуснала той да си помисли, че е възможно.
- Сестра Маккензи... мога ли да ви предложа едно питие? Често си сипвам едно малко по това време.
- Благодаря, но не пия.
- Умно момиче. - Тя го гледаше как заобикаля бюрото. То беше красива вещ с плътен цвят на орех и плот от тъмнозелена кожа. Личният кабинет на капитана спокойно можеше да е част от всеки заможен дом: с килимите си, картините и удобните тапицирани столове. Тя се замисли за спартанските условия, в които живееха мъжете долу, за хамаците, очуканите шкафчета и захабени от търкане маси. Никъде другаде, освен в британския флот, не бе ставала свидетел на толкова очевидна разлика в условията на живот на мъжете и това я накара да се замисли за страната, в която отива.
- Как се случи? - попита тя, докато той си сипваше питие.
- Кое?
- Кракът ви. Никога не сте ми казвали.
Той стоеше с гръб към нея, но за миг тялото му замръзна неподвижно и тя си даде сметка, че въпросът й не е толкова незначителен, колкото бе очаквала.
- Не е нужно да ми казвате - обади се тя. - Съжалявам. Не исках да любопитствам.
Той сякаш не я чу. Затвори гарафата, после отново седна. Отпи голяма глътка от кехлибарената течност и тогава заговори:
- Служех на кораб близнак на този, на „Несломим“. От трийсет и девета година. И един ден, малко преди победата над Япония, ни нападнаха. Имахме закрилата на шест самолета „Албакор“, четири „Сордфиш“ и бог знае още какво във въздуха, които се опитваха да ни покрият, всички мъже бяха по оръдията, но нищо не ги улучваше. От самото начало знаех, че с нас е свършено.