- Племенникът ми беше пилот. Робърт Харт. На двайсет и шест. Дете на по-малката ми сестра Моли... Той беше... Бяхме близки. Добро момче.
За кратко ги прекъсна почукване на вратата. По лицето на Хайфийлд за миг премина раздразнение. Стана и тежко се запъти към вратата. Отвори, погледна към документите, които му подадоха, после кимна на младия телеграфист.
- Много добре - каза той.
Франсис, завладяна от предишните му думи, почти не забеляза.
Капитанът отново седна и пусна документите на бюрото си. Настана дълга тишина.
- Той... свален ли беше? — попита тя.
- Не - отвърна той, след като отново отпи голяма глътка. - Не. Мисля си, че би предпочел да е така. Една бомба улучи трюма и хвърли във въздуха няколко палуби, от офицерските каюти чак до централния двигател. Изгубих шестнадесет мъже в онази първа експлозия.
Франсис ясно си представяше сцената на борда, усещаше миризмата на пушек и гориво, чуваше виковете на заклещените и горящи мъже.
- Включително и вашия племенник.
- Не... не, в това е проблемът. Не ги свалих от кораба навреме, разбирате ли? Бях повален от взривната вълна и бях доста замаян. Не осъзнах колко близо е експлозията до складовете с амуниции. Пожарът прекъснал няколко от вътрешните тръби. Минал през склада с резервни витла, кормилни части и склада на командването, преди да се издигне нагоре към конвейера с амуниции. Петнайсет минути след първата експлозия складът с амуниции се взриви и направи на парчета половината кораб. Той поклати глава. Беше оглушителен взрив... оглушителен. Помислих си, че самото небе се е продънило. Трябваше да изпратя повече мъже долу да проверят люковете дали са затворени да овладеят огъня.
- Можеше да загубите повече хора.
- Петдесет и осем общо. Племенникът ми беше на контролната кула. - Той се поколеба. - Не можах да стигна до него.
Франсис седеше напълно неподвижна.
- Съжалявам - каза тя.
- Наредиха ми да сляза - продължи той и думите се изливаха бързо сега, сякаш бяха чакали твърде дълго. Корабът потъваше и всички от екипажа - които още бяха на крака - вече бяха в лодките. Морето беше зловещо спокойно и виждах как лодките стоят долу в ниското, почти без да помръдват, като някакви лилии в езерце, целите омазани в кръв и масло, докато мъжете се опитваха да и изтеглят ранените от водата. Беше толкова горещо. Онези, които бяхме останали на борда, непрекъснато се поливахме с маркучите, за да можем да останем още малко там. И докато се опитвахме да стигнем до ранените си, докато корабът се разцепваше и пламтеше, проклетите японци продължаваха да кръжат отгоре. Вече не стреляха, само кръжаха над нас като лешояди, сякаш се наслаждаваха на страданието ни.
Той отпи глътка от чашата си.
- Още се мъчех да го намеря, когато ми наредиха да сляза. - Главата му клюмна. - Два разрушителя дойдоха да ни помогнат. Най-сетне прогониха японците. Наредиха ми да сляза от борда. И всичките ми мъже стояха и гледаха как оставих кораба да потъне, знаейки че някъде вътре може би още има живи, ранени. Може би дори и Харт.
Той замълча.
- Никой не каза и дума. Просто... се взираха.
Франсис затвори очи. Бе чувала подобни истории, знаеше какви белези оставят. Нямаше какво да му каже, за да го утеши.
Чуха как по радиоуредбата поканиха дамите да се насладят на изложба от изработени от филц предмети в предния салон. Франсис забеляза с изненада, че по някое време навън е станало съвсем тъмно.
- Не е много добър начин да приключиш кариерата си, нали?
Тя усети мъката в гласа му.
- Капитане - каза Франсис, - единствените хора, които все още знаят всички отговори, са онези, които никога не са се изправяли пред въпросите.
Отвън на палубата светнаха лампите и студената им неонова светлина проникна през прозореца. Дочуха оживен разговор, когато няколко мъже излязоха от кабинета на ескадрилата и последва съобщение, което се повтори няколко пъти по уредбата: „Готови за посрещането на баржата за боклука“.
Капитан Хайфийлд се взираше в краката си, после вдигна поглед към нея, докато приемаше истината в думите й. Отпи голяма глътка от чашата си и не откъсна поглед от лицето й, докато довърши питието си.
- Сестра Маккензи - каза той, докато оставяше чашата на бюрото си, - разкажете ми за вашия съпруг.
Никол бе стоял пред залата за кинопрожекции близо три четвърти час. Дори и да му бе позволено да гледа филма вътре, нямаше да гледа „Най-добрите години в нашия живот“, въпреки щастливата развръзка за войниците, които се връщаха у дома. Вниманието му бе приковано в другия край на коридора.