По телеграфа от мостика пристигаха заповеди да включат двигателите „на повече пара“ или „пълен напред“ в усилие да минат през бурните води колкото може по-бързо, а навсякъде около тях, заглушавайки дори неспирното бучене и ръмжене на машините, умореният стар кораб стенеше и пъшкаше в протест. Парата все излизаше през клапаните с малки изригвания; парцалите, които се опитваха да запушат процепите бяха подгизнали от врялата вода. В тези изблици „Виктория“ настояваше да покаже ясно годините си; множеството му циферблати и контролни уреди гледаха с откровеното безразличие на своенравна старица.
Плъмър приключи със затягането на една гайка, остави обратно гаечния ключ на поставката му на стената, после се обърна към Тимс.
- Значи не си заложил няколко шилинга на една от тях, така ли?
- Какво? - ядосано го изгледа Тимс.
Той беше страшен, когато беше в лошо настроение, но Плъмър, който му бе свикнал, продължи да дърдори:
- За конкурса довечера. Шумът от двигателите беше толкова оглушителен, че използва жестове, за да подсили думите си. - Има много пари, заложени на участничките.
- Пълни глупости - незаинтересовано отсече Тимс.
- Но нямаше да е зле да ги видиш, подредени там в оскъдните им бански, нали? - Описа извивките на женско тяло във въздуха и направи сладострастна физиономия. Това придаде направо комичен вид на момчешкото му лице.
- Да се настроиш още повече за госпожата.
Това, изглежда, още повече ядоса Тимс. Избърса лъсналото си от пот чело с някакъв мръсен парцал, после се пресегна да вземе един ключ от пода. Бурните води често разпиляваха инструменти по пода, където бяха опасни за глезените и пръстите на краката.
- Изобщо не разбирам защо се вълнуваш толкова - изръмжа той. - Нощна смяна си.
Заложил съм две лири на онази госпожа Радли отвърна Плъмър. Две лири! Направих залога си още когато беше три към едно за нея, така че ако спечели, ще съм напред с доста парици. Ако не, ще се напия. Обещал съм на старото си мамче да заведа всички в Скарбъро. Но аз съм си оптимист по природа, нали знаеш? Вярвам, че няма да загубя.
За миг се размечта и си представи някаква сцена на горната палуба.
- Изглеждаше направо фантастично в оня бански на конкурса за най-хубави крака това момиче. Страшни крака. Мислиш ли, че е от нещо, което им дават да ядат в Австралия? Чувал съм, че половината момичета у нас страдат от рахит.
Тимс очевидно не му обръщаше никакво внимание, загледан в часовника си.
Плъмър не спираше:
- Всички офицери ще го гледат. Честно ли е това, а. Още само две нощи на борда и всички офицери ще гледат момичетата по бански, докато ние сме заточени тук долу при проклетия главен двигател. Разбрах, че даже пехотинците ще се сменят на постовете си в девет, за да могат и те да видят част от конкурса. Едни правила за едни хора, други за нас. Изобщо не е справедливо, нали? Сега, след като войната свърши, е редно да разгледат всички несправедливи разпоредби в проклетия флот.
Плъмър погледна един циферблат, изруга, после погледна към Тимс, който се бе вторачил в стената.
- Добре ли си, Тимс? Нещо те тормози, май?
- Покрий ме за половин час - каза той и тръгна към изхода. - Трябва да свърша нещо.
Ако можеше да види началото на финала на „Кралица на „Виктория“, младият Плъмър нямаше да е толкова оптимистично настроен за пътуването си до Скарбъро. Защото Ейвис Радли, въпреки че бе смятана за сигурен победител, изглеждаше странно посърнала. Или според жаргона на конните залагания, както се изрази един от моряците, много приличаше на трикрако магаре.
Застанала на импровизираната сцена заедно с останалите претендентки за титлата, с лице към полюшващите се маси, на които бе сервирана последната официална вечеря за жените, тя изглеждаше бледа и замислена, въпреки бляскавата алена коприна на роклята, с която бе облечена, и лъскавата грива на русата й коса. Докато останалите момичета се смееха и хващаха за ръце, мъчейки се да запазят равновесие на високите си токчета, а корабът потъваше и се издигаше по вълните, тя стоеше сама и леко встрани с повяхнала усмивка и очи, помръкнали от незнайна тъга.
На два пъти доктор Даксбъри, водещият на програмата, бе хващал ръката й и се бе опитвал да изкопчи от нея няколко думи, свързани с плановете й за новия й живот, или я бе подканял да си припомни любимите си мигове от това пътуване. Но тя сякаш изобщо не го забелязваше, дори и когато той за трети път запя „Танцуващата Матилда“.