Сигурно сутрешното гадене я бе изтощило, отбеляза една от булките. Всички бъдещи майки изглеждаха зле в първите няколко месеца. Беше само въпрос на време. Няколко не толкова доброжелателно настроени предположиха, че може би без скъпото бельо и козметика Ейвис Радли съвсем не е красавицата, за каквато я смятаха всички. И когато човек я сравни с грейналата Айрийн Картър, разкошна в роклята си в бледо прасковено и синьо, явно безразлична към бурните води, беше трудно да се оспори истината.
Доктор Даксбъри се оттегли от сцената под разпокъсани аплодисменти. Нямаше как да аплодират постоянно една и съща песен, а и докторът вероятно бе твърде пиян, за да обърне внимание на публиката си.
Най-сетне той забеляза енергичното махане на помощник-капитана в края на сцената и след няколко опита драматично посочи към капитана, след което вдигна ръце, сякаш искаше да се оправдае, че никой не му е казал.
- Дами - започна Хайфийлд, като побърза да се изправи, преди Даксбъри отново да запее. Изчака, докато в хангара се възцари тишина. - Дами... Както знаете, това е последното ни вечерно увеселение на „Виктория“. Утре вечер ще акостираме в Плимут и ще прекарате вечерта в подреждане на вещите си и повторна проверка с помощта на служителките от женския корпус дали има кой да ви посрещне и къде да отидете. Утре сутрин ще обсъдя с вас приготовленията по-подробно на самолетната палуба, но засега бих искал да ви кажа няколко думи.
Жените, мнозина от които не можеха да си намерят място от притеснение и вълнение, го гледаха и се побутваха една друга, шепнейки си. Покрай стените стояха мъжете, с ръце зад гърбовете, обърнати право напред. Моряци, офицери, пехотинци, инженери: всички в парадна униформа в чест на случая. За някои, осъзна Хайфийлд, това щеше да е последният път, в който я обличат. Сведе поглед към своята с мисълта, че не след дълго същото ще важи и за него.
- Не мога... да се преструвам, че това е бил най-лесният товар, който някога съм транспортирал - продължи той.
- Няма да се престоря и че съм бил очарован от перспективата - макар да знам, че някои от мъжете се радваха. Но мога да ви кажа следното като „пожизнен“ моряк, както сме познати във флота, това беше най-образователното плаване.
- Няма да ви отегчавам с дълги речи за трудностите по пътя, който сте избрали. Сигурен съм, че вече сте чули достатъчно по темата. - Той кимна към офицера от гражданската служба и чу приглушен смях. - Но ще кажа, че и вие като всички нас, вероятно ще оцените следващите дванайсет месеца като най-предизвикателните - и надяваме се, най-благотворни - в живота си. Онова, което искам да ви кажа, е следното: не сте сами.
Погледна наоколо към смълчаните и развълнувани лица. Под ярките светлини на хангарната палуба позлатените копчета на униформата му блестяха.
- Онези, които винаги са били на служба, сега ще трябва да намерят ново поприще. Тези, които са били напълно променени от преживяното във войната, ще трябва да намерят нов начин да общуват с околните. Тези, които са страдали много, ще трябва да намерят начин да простят. Завръщаме се в страна, която вероятно ще ни се стори непозната. Ние също може да се окажем странници в нея. Затова, булки, вярно е, че сте изправени пред голямо изпитание. Но искам да ви кажа, че за нас беше едновременно удоволствие и привилегия да бъдем част от пътуването ви. Гордеем се, че сте наши сънародници. И се надяваме, че когато си спомняте с радост за първите си години от живота във Великобритания, ще осъзнаете, че това не е било просто пътуването към новия ви живот, а началото му.
Малцина бяха забелязали, че по време на речта си той сякаш говореше на една жена по-специално и че когато беше казал: „Не сте сами“, може би погледът му се бе задържал върху нея по-дълго, отколкото върху всяка друга. Но това нямаше значение. Последва кратка тишина, а после жените заръкопляскаха, няколко извикаха възторжено и постепенно аплодисментите и радостните викове възпламениха цялата зала.
Капитан Хайфийлд зае мястото си, след като бе кимнал с благодарност на множеството лица пред себе си. Ръкопляскаха не само жените под него, забеляза той, като се мъчеше да сдържи широката усмивка, която напираше на лицето му. Аплодираха го и мъжете.
- Как ти се стори? - прошепна той на жената до себе си, докато гърдите му още бяха изпълнени с гордост.
- Много добре, капитане.
- Обикновено не съм много по речите - каза той, - но сметнах, че в случая е подходящо.