- Не мисля, че някой би оспорил това. Думите ви бяха... красиво подбрани.
- Момичетата престанаха ли да те зяпат вече? - Говореше, без да гледа към нея, така че от другите маси изглеждаше, сякаш благодари на стюарда за храната.
- Не - отвърна Франсис, докато бодваше от рибата. - Но няма проблем, капитане.
Нямаше нужда да добавя: „Свикнала съм“.
Капитан Хайфийлд хвърли поглед към Добсън, през два стола от него, който явно още не бе свикнал. След дългите години взиране в морето, зрението на Хайфийлд не беше остро както преди. Но дори и той можеше да различи думите, които излизаха от намръщената уста на помощник-капитана, по чието лице ясно бе изписано неодобрение.
- Прави целия кораб за посмешище гневно мърмореше той, докато попиваше устни в ленената салфетка. Сякаш е решил да направи всички ни за смях.
Лейтенантът, седнал до него, забеляза, че Хайфийлд ги гледа, и се изчерви.
Капитанът усети как корабът се надигна под краката му, катерейки се по поредната вълна.
- Да ви предложа едно питие, сестра Маккензи? Сигурна ли сте, че не искате нещо по-силно? - Изчака, докато вълната отмине, и тогава вдигна чаша за тост.
Само двайсет минути му трябваха. Двигателят работеше много по-добре, или поне доколкото можеше да се очаква от него. Ставаше дума за цели две лири. Проклет да е Дейви Плъмър, ако седи сам-самичък в машинното отделение, докато всеки друг на борда - от простия моряк, та чак до радиста горе - гледа как момичетата се разхождат по бански.
Освен това вече беше решил да напусне флота, след като стигнат до мъгливата Англия. Какво можеха да му направят, ако го хванат, че е напуснал мястото си без позволение? Да го накарат да плува до вкъщи ли?
Дейви Плъмър провери показанията на термометрите, които трябваше да следи, мина с мокър парцал по по-проблемните зони на тръбите, изгаси с крак цигарата си и с бърз поглед през рамо изтича през две стъпала нагоре по пътеката към изхода.
Гласуването бе приключило и Ейвис Радли бе загубила. Съдийската комисия, която се състоеше от доктор Даксбъри, две от служителките на женския корпус и свещеника, бяха съгласни, че макар много да са искали да дадат титлата на госпожа Радли - докторът бе изключително впечатлен от изпълнението й предната седмица на „Шенандоа“, - са били принудени, предвид изключително посредственото й представяне във финалната вечер, подчертаното й нежелание да се усмихне и откровено озадачаващия отговор на въпроса: „Какво искате най-много да направите, когато най-сетне пристигнете в Англия?“, на който Айрийн Картър бе отговорила: „Да се запозная с майката на съпруга си?“; Айви Тътъл: „Да събера пари за сираците от войната“, а Ейвис Радли: „Не знам“, както и предвид моменталното й изчезване веднага след това, да направят единствения избор за победител в състезанието.
Айрийн Картър носеше ръчно ушития си шарф с умилителната и просълзена от радост физиономия на млада майка. Това било, заяви тя, най-чудесното пътуване, което някога била преживяла. Имала чувството, честно казано, че си е намерила поне шестстотин нови приятелки. И се надявала, че всички ще намерят в Англия щастието, което била сигурна, че заслужават. Нямала думи да благодари подобаващо на екипажа за добротата и професионализма им. Била сигурна, че цялата зала ще се съгласи с нея, че думите на капитана били истинско вдъхновение. Но когато започна да благодари поименно на съседите си в Сидни, капитан Хайфийлд се намеси и подкани мъжете и офицерите да помогнат с преместването на масите до стените на залата, след което Кралският пехотински оркестър щеше да осигури музиката за танците. „Танци!“, весело затананика доктор Даксбъри и няколко жени побързаха да се дръпнат по-далеч от него.
Дейви Плъмър, застанал в дъното зад оркестъра, погледна с отвращение ръчно изписаната бележка, която Фостър му бе дал срещу залога му само преди два дни, смачка я и я пъхна дълбоко в джоба на работните си дрехи. Проклети жени. Колкото и прехвалени да бяха шансовете й, тази жена нямаше как да изглежда по-зле и ако я бяха облекли в брашнен чувал. Тъкмо се канеше да се върне в машинното отделение, когато забеляза две булки, застанали в ъгъла. Шепнеха си нещо, прикрили с длани лицата си.
Не сте ли виждали работещ човек досега? сопна се той и дръпна настрани крачолите на работния си гащеризон.
- Чудехме се дали не ти се танцува - обади се по-дребничката, русокоса девойка и дали не е възможно да го направиш, без да ни изцапаш целите с масло.
- Дами, нямате представа какво може да направи един огняр с ръцете си.