Дейви Плъмър пристъпи напред, забравил напълно за залога си.
В края на краищата беше оптимист по природа.
Церемонията по награждаването започваше в десет без четвърт. Това даваше на Франсис петнайсет минути да изтича по тесните коридори и да донесе снимките от Австралийската обща болница, които капитан Хайфийлд бе поискал да види. Албумът й беше в големия куфар с багаж в трюма, но тя винаги държеше няколко от любимите си снимки - на първата болнична палатка, от танците в Порт Морсби, на Алфред, в една книга до леглото си. Затича леко по коридора, който водеше от хангарите към спалните помещения, като от време на време се подпираше на стената за равновесие.
Изведнъж спря.
Той стоеше пред тяхната стая и в момента вадеше цигара от пакета. Сложи я в уста, погледна косо към нея. В жестовете му личеше, че появата й не е изненада за него.
Не беше го виждала, откакто се бе появил на оръжейната кула с Тимс. Измъчваше я предположението, че я избягва нарочно оттогава, и няколко пъти се бе изкушавала да попита по-младия пехотинец защо е поел нощния пост.
Беше си го представяла безброй пъти, беше водила толкова много безмълвни разговори, че когато го видя от плът й кръв, остана зашеметена. Докато краката й я носеха към него, тя усети как я обзема обичайната сдържаност и плахо приглади полата си.
Спря до вратата, чудеше се дали да влезе. Той беше с парадната си униформа и тя изведнъж бе завладяна от спомена за нощта, в която бяха танцували, в която я бе държал в прегръдките си до същата тази тъмна униформа.
- Искаш ли? - попита той и протегна пакета към нея.
Тя взе цигара. Той й протегна пламъчето, за да не трябва да се навежда към него, докато запали. Тя усети, привела глава, че не може да откъсне очи от ръцете му.
- Видях те на масата на капитана - каза той накрая.
- Аз не те видях. - Беше го търсила с поглед. Няколко пъти.
- Не трябваше да съм там.
В гласа му имаше странна нотка. Тя дръпна от цигарата си и усети, че както и да застане, все й беше неудобно.
- Доста е необичайно за капитана да покани някоя от жените на своята маса.
Кръвта й сякаш се смрази.
- Не мога да знам - внимателно отвърна тя.
- Мисля, че не го е правил нито веднъж по време на това плаване.
- Има ли нещо, което искаш да кажеш?
Изражението му бе непроницаемо.
Тя забрави предишното си смущение.
- Може би искаш да попиташ защо точно аз, от всички на борда, съм била настанена на капитанската маса?
Той стисна челюст. За един кратък миг тя можеше да види как вероятно е изглеждал като дете.
- Просто ми беше... любопитно. Дойдох да те видя онзи ден. А после те видях... пред капитанския...
- О. Сега разбирам. Не си питал, просто си намеквал.
- Не исках да...
- Значи си дошъл да ми държиш сметка за поведението?
- Не, аз...
- И какво ще направиш, пехотинецо? Ще докладваш капитана? Или само курвата?
Думата накара и двамата да замълчат. Тя задъвка устни. Той стоеше до нея с изпънати рамене, сякаш още е на пост.
- Защо говориш така? - тихо попита той.
- Защото се уморих, пехотинецо. Уморих се всяко мое действие и стъпка да бъдат съдени от невежи хора, които ме смятат за недостойна.
- Не те съдя.
- И още как. - Тя внезапно се разгневи. - Нямам желание да продължа да обяснявам действията си. Нямам желание да се опитвам да подобря мнението на хората за мен, след като те не искат да...
- Франсис...
- И ги си същият като тях. Мислех, че си различен. Че намираш нещо друго в мен, че разбираш от какво съм направена. Само господ знае защо! Господ знае защо съм решила да ти припиша чувства, които никога не си могъл да...
- Франсис...
- Какво?
- Съжалявам за онова, което казах. Просто те видях... и... съжалявам. Наистина. Случиха се неща, които ме направиха... Той замълча. - Виж, дойдох да те видя, защото искам да знаеш нещо. Правил съм неща във войната... с които не се гордея. Невинаги съм постъпвал по начин, който хората - онези, които не знаят всички подробности - ще сметнат за достоен. Няма човек сред нас - дори и твоят съпруг вероятно, който да каже, че не е така.
Тя се взираше в него изпитателно.
- Само това исках да ти кажа - довърши той.
Главата я болеше. Опря се с длан на стената, усетила подът да се издига и да спада под краката й.
- Мисля, че трябва да си вървиш - тихо каза тя. Не можеше да го погледне. Но усещаше погледа му върху себе си. - Лека нощ, пехотинецо - повтори твърдо тя.
Изчака, докато чуе как стъпките му отсечено се отдалечават към хангарите. Поклащането на кораба не се отразяваше изобщо на ритъма и тя остана заслушана в равномерното потропване, докато звукът от затворена врата не й подсказа, че вече го няма.