- Не.
Франсис стоеше в средата на стаята и не можеше да проумее реакцията на Ейвис. Тя никога не бе участвала в битка и тялото й очевидно не изтръпваше от страх само при звука на сирената. Но сигурно разбираше какво означава.
- Би ли тръгнала с Маргарет, за бога? - Може би беше заради това, че тъкмо Франсис я молеше да тръгне.
Ейвис вдигна глава. Все едно не беше чула нищо.
- Ти си добре - каза тя с твърд глас. - Имаш съпруг, въпреки всичко. След като слезеш от този кораб, си свободна, уважавана жена. Мен ме чакат само позор и унижения.
Сега към алармата се бе присъединило и повтарящо се по уредбата съобщение: „Пожар! Пожар! Пожар!“, и на Франсис й бе трудно да си събере мислите.
- Ейвис, аз...
- Виж! - Ейвис й подаваше някакво писмо. Сякаш бе напълно глуха за тревожните викове навън, за шума от бягащи стъпки. - Погледни!
Страхът бе парализирал Франсис до степен да не може да различи думите на хартията пред очите си в първия момент. Устата й бе пресъхнала и мислите й препускаха бясно и се оплитаха постоянно. Всяка клетка в тялото й крещеше, че трябва да тръгне към вратата, към безопасността. Под погледа на Ейвис тя отново прегледа разсеяно писмото и този път различи думата „съжалявам“, което я наведе на мисълта, че тук се крие някаква лична трагедия.
- Ще го измислим после - каза тя и замаха към вратата. - Хайде, Ейвис, да вървим към сборния пункт. Помисли за бебето.
- Бебе? Бебето? - Ейвис изгледа Франсис, сякаш е някаква пълна идиотка, после се отпусна на възглавницата си с горчиво примирение. - О, просто се махай - отрони тя. Зарови лице във възглавницата и остави Франсис да стои вцепенена до вратата.
На Никол му трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че ръцете, които го дърпат, не са на Тимс. Замахваше сляпо наоколо, стиснал юмруци, а главата му се люшкаше вяло напред и назад с всеки удар, но сега смътно осъзна, че последния път, в който бяха ударили в плът, протестният вик не беше на огняря. Залитна назад, очите му пареха, докато се опитваше да се фокусира, и постепенно видя Тимс на няколко стъпки от него с двама моряци, приведени над тялото му.
Емет го дърпаше за сакото с едната си ръка, докато с другата разтриваше слепоочието си.
- Какви ги вършиш, по дяволите, Никол? Трябва да се качиш горе - обясняваше той. - При сборния пункт. Трябва да качим булките в лодките. Господи, човече! Погледни се на какво приличаш.
Едва тогава чу алармата и се изненада, че не й беше обърнал внимание по-рано. Сигурно бученето в ушите му я бе заглушило.
- Главният двигател е, Тимс - викаше младият огняр. - По дяволите, загазихме.
Боят бе забравен.
- Какво е станало? - Тимс вече беше на крака и се бе надвесил над младежа. Дълга драскотина разсичаше страната му. Никол, мъчейки се да остане прав, се запита дали той го е подредил така.
- Не знам.
- Какво си направил? - Огромната и окървавена ръка на Тимс се протегна и сграбчи рамото на момчето.
- Аз... аз не знам. Излязох за пет минутки, за да ида да видя момичетата. Когато се върнах, целият проклет коридор беше пълен е дим.
- Изолира ли го? Затвори ли люка?
- Не знам - имаше толкова много дим. Не можах да стигна дори до бомбения склад.
- По дяволите! - Тимс погледна Никол. - Отивам долу.
- Има ли някой друг в централното машинно?
Тимс поклати глава и потръпна.
- Не. Главният механик си беше тръгнал. Само това глупаво момче беше там.
Първите пипала на пушека стигнаха до носовете на мъжете и за миг се възцари напрегната тишина.
- Заради капитана е обади се Тимс. - Лош късмет носи този Хайфийлд. Ще ни довърши всички.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
А - като армията, която обичаме,
Б - като булките - брюнетки и блондинки,
В - като вярност, каквато всички имат,
Г - като грижа, която на всички тежи,
Д - като дистанция, която отбелязваме в мили,
Е - като еполетите на офицерското рамо,
Ж - като желание да се справим най-добре,